Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Взема бялата свещ в едната си ръка и запалката на Цукико — в другата. Известно време щрака, докато накрая успява да възпроизведе искра.

Запалва свещта с ярък оранжев пламък.

Мята я в казана.

Нищо не се случва.

„Аз си го избрах — мисли си Бейли. — Искам го. Имам нужда да стане. Моля те. Моля те, нека да подейства!“

Желае го повече от всичко друго, което си е пожелавал над свещите на всеки свой рожден ден или при вида на падаща звезда. Иска го заради себе си. Заради всичките rêveurs с техните червени шалове. Заради един майстор на часовници, когото никога не е срещал. Заради Силия и Марко, и Попет, и Уиджит, и дори заради Цукико, въпреки твърденията й, че й е все тая.

Бейли затваря очи.

За момент всичко е замръзнало в неподвижност. Дори лекият дъжд спира внезапно.

Чувства как две ръце се отпускат върху раменете му.

Усеща тежест в гърдите си.

Казанът от ковано желязо започва да изпуска искри.

Когато пламъците лумват, те са ярки и червени.

Щом стават бели, те са направо ослепителни, а дъждът от искри се сипе като порой от падащи звезди.

Силната топлина изблъсква Бейли назад, минава през него като вълна, опарва дробовете му. Той пада на земята, която вече не е овъглена и кална, а твърда, суха и оцветена като черно-бяла спирала. Навсякъде около него избухват светлини, примигват като светулки. Палатките оживяват.

Марко стои под Дървото на желанията и гледа как свещите пламват отново върху клоните.

Миг по-късно до него се появява Силия.

— Подейства ли? — пита я той. — Моля те, кажи ми, че е подействало!

В отговор тя го целува така, както веднъж той самият я е целунал насред една оживена бална зала.

Сякаш двамата са единствени на този свят.

Късно е, затова пред палатката на гадателката няма опашка.

Докато хладният нощен въздух навън е наситен с аромат на карамел и пушек, в тази палатка е топло и мирише на ароматни пръчици, рози и пчелен восък.

Не чакате много, за да минете през завесата.

Удрянето на мънистата едно в друго звучи като ромон на дъжд. Стаята отзад е заобиколена от свещи.

Сядате до масата в средата. Столът ви е изненадващо удобен.

Лицето на гадателката е скрито зад прозрачен черен воал, но светлината улавя очите й, когато се усмихват.

Тя не разполага с кристална топка. Нито с тесте карти.

Само с шепа блестящи сребърни звезди, които разпръсква по покритата с кадифе маса и ги разчита така, сякаш са руни.

Говори ви за неща, които няма откъде да знае.

Разказва ви за факти, които вече са ви известни. Информация, за която вероятно сте се досетили. Възможности, които не можете да осмислите.

Звездите на масата сякаш се движат на трепкащата светлина на свещите. Разместват се и се променят пред очите ви.

Преди да си тръгнете, гледачката ви напомня, че бъдещето никога не е издълбано върху камък.

Лондон, декември, 1902 година

Попет Мъри стои на стъпалата пред главния вход на la maison Лефевр, стиснала кожено куфарче в ръка. До краката й се вижда голяма чанта. Натиска звънеца десетина пъти и удря с чукчето по вратата, въпреки че чува как звънът отеква в къщата.

Когато вратата най-сетне се отваря, на прага се озовава самият Чандреш. Виолетовата му риза е размъкната, в ръката си държи смачкан лист хартия.