Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Уиджит отпива от виното си, размишлява върху казаното, преди да отвърне:

— Но от това не следва ли, че изобщо никога не е имало прости приказки?

Мъжът в сивия костюм свива рамене, после вдига бутилката с вино от масата, за да напълни отново чашата си.

— Това е сложен въпрос. Сърцевината на всяка история и идеите зад нея са прости. Времето е променило и съкратило нюансите им, превърнало ги е в нещо повече от история, нещо по-голямо от общ сбор на отделните части. Но това изисква време. Най-истинските истории изискват време, а също така трябва да звучат познато, за да станат онова, което са.

Келнерът спира до масата им и разменя няколко изречения с Уиджит, без да обръща каквото и да било внимание на мъжа в сивия костюм.

— Колко езика говориш? — интересува се събеседникът му, когато келнерът се отдалечава.

— Никога не съм ги броил — признава Уиджит. — Мога да разговарям на който и да било език, щом веднъж съм чул достатъчно от него, за да схвана основата.

— Впечатляващо.

— Улавях отделни части по нюх, а Силия ме научи как да откривам моделите, да намирам връзката между звуците в завършени единици.

— Надявам се, че е била по-добра учителка от баща си.

— От онова, което съм чувал за баща й, съдя, че двамата са твърде различни. Преди всичко тя никога не е насилвала нито мен, нито Попет да вземаме участие в сложни игри.

— Знаеш ли всъщност какво представляваше предизвикателството, за което намекваш? — пита мъжът в сивия костюм.

— А вие? — вдига вежди Уиджит. — Струва ми се, че не е било напълно ясно.

— Много малко неща на този свят са напълно ясни. Много, много отдавна — предполагам, че можем да започнем с „Имало едно време“, ако намерението ни е да направим историята да звучи по-важна, отколкото е в действителност — с един от първите ми ученици имахме разногласия относно онова, което движи света: неизменчивостта, продължителността и времето. Той смяташе, че моята система е остаряла. Разви собствени методи, които смяташе за по-висши. Моето мнение е, че никоя методология не струва и пукната пара, ако не може да бъде преподавана, затова той се зае да обучава. Изправянето на нашите ученици един срещу друг започна като най-обикновен тест, но с течение на времето се усложни. В основата си предизвикателствата бяха винаги борба между хаоса и контрола, за да се види коя техника е по-силна. Едно е да изправиш двама състезатели един срещу друг на ринга и да чакаш кой ще падне пръв. И съвсем друго — да видиш как ще се справят, когато заедно с тях на ринга има и други фактори. Когато всяко действие има последствия. Това последно предизвикателство беше особено интересно. Признавам, че госпожица Боуен намери много хитър начин да се измъкне от него. Но съжалявам, че в хода на тази работа аз самият изгубих ученик. — Той отпива от виното си. — Може би най-добрия ученик, когото някога съм обучавал.

— Вярвате, че е мъртъв? — пита Уиджит.

Мъжът оставя чашата си.

— А ти — че не е? — парира въпроса му след продължителна пауза.

— Аз знам, че е жив. Също както знам, че бащата на Силия, който също не е точно мъртъв, стои до онзи прозорец. — Уиджит вдига чаша, накланя я по посока на тъмния прозорец до вратата.

Отражението в чашата, което би могло да е или на сивокос мъж в майсторски ушито сако, или смесица от отраженията на клиентите и келнерите заедно с пречупената светлина откъм улицата, леко се размътва, преди да стане напълно неразличимо.

— Никой от двамата не е мъртъв — продължава Уиджит. — Но не са и това — допълва той и кимва към прозореца. — Те са в цирка. Те са циркът. Можете да чуете стъпките му в „Лабиринта“. Да доловите уханието на парфюма й в „Облачния лабиринт“. Прекрасно е.

— Смяташ затворничеството за прекрасно?

— Въпрос на гледна точка — отвръща Уиджит. — Тя има него, той — нея. Затворени са в място, което е забележително, място, което може и ще продължи да расте и да се променя покрай тях. В известен смисъл имат целия свят, ограничен единствено от неговото въображение. Марко ми предава своите техники за създаване на илюзии, но аз още не съм ги усъвършенствал. Затова — да, мисля, че е прекрасно. Той ви възприемаше като свой баща.

— Марко ли ти каза това?

— Не с думи. Позволи ми да надникна в душата му, да го прочета. Виждам миналото на хората, понякога до най-дребните детайли, ако въпросният човек ми вярва. А Марко ми вярва, защото Силия ми вярва. Не мисля, че продължава да ви обвинява. Заради вас той има нея.