Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Уиджит мълчи, размишлява върху промяната в начина, по който го гледа мъжът в сивия костюм. Чуди се дали всичките високопарни приказки от преди малко — за това как историите вече не са онова, което някога са били — не са целяли просто да го впечатлят. Дали са нещо, в което всъщност мъжът в сивия костюм не вярва наистина.

Докато по-рано интересът му към Уиджит е граничел с безразличието, сега той го гледа така, както дете гледа новата си играчка или както вълк би измервал с поглед някоя особено интересна жертва, независимо дали е с червена шапчица, или не.

— Опитвате се да ме разсеете — казва Уиджит.

Мъжът в сивия костюм само отпива от виното си и го наблюдава над ръба на чашата.

— В такъв случай играта завършила ли е? — пита накрая Уиджит.

— И да, и не. — Мъжът оставя чашата, преди да продължи: — Технически е попаднала в непредвидена примка. Не е завършена както трябва.

— А какво ще стане с цирка?

— Предполагам, това е причината, поради която искаше да говориш с мен?

Уиджит кима.

— Бейли наследи позицията си от вашите играчи. Сестра ми уреди бизнес въпросите с Чандреш. По документи и по принцип ние вече владеем и управляваме цирка. Аз сам изявих желание да се нагърбя с последната стъпка по прехвърлянето.

— Аз не съм почитател на незавършените работи, но се страхувам, че не е толкова просто.

— Не твърдя, че е.

В последвалата пауза откъм съседните маси се разнася вълна от смях, понася се на вълни из въздуха, преди да се успокои и да изчезне в ниското равномерно жужене на разговорите и звъненето на чашите.

— Нямаш представа в какво се забъркваш, момчето ми — тихо казва мъжът в сивия костюм. — Колко крехко е това начинание. Колко несигурни — последствията. Какъв би бил твоят Бейли, ако не беше толкова погълнат от цирка? Нищо повече от един мечтател, копнеещ за нещо, което дори не разбира.

— Не виждам нещо лошо в това да си мечтател.

— Няма нищо лошо. Но мечтите имат навика да се превръщат в кошмари. Подозирам, че мосю Лефевр знае нещичко по въпроса. По-добре ще е да оставите цялото това нещо да избледнее, да се превърне в мит и да изпадне в забрава. Всички империи рано или късно се разпадат. Така е в живота. Може би е време да оставите и тази да си замине.

— Страхувам се, че нямам намерение да го направя — казва Уиджит.

— Ти си много млад.

— Независимо от факта, че с Бейли и сестра ми сме, както казвате, много млади, аз съм готов да се обзаложа, че ако съберем годините на всички, които стоят зад това начинание, общият сбор ще надхвърли вашата възраст.

— Може би.

— Нямам представа какви точно са били правилата на играта ви, но допускам, че ни дължите поне това, след като всички сме били изложени на риск заради вашия бас.

Мъжът в сивия костюм въздъхва. Хвърля бърз поглед към прозореца, но сянката на Хектор Боуен вече не се вижда.

Ако Просперо Магьосника има мнение по въпроса, той предпочита да не го изказва на глас.

— Предполагам, че имаш известно право — казва мъжът в сивия костюм след известен размисъл. — Но аз не ви дължа нищо, млади момко.

— Тогава защо сте тук?

Мъжът се усмихва, но мълчи.

— Преговарям за едно използвано игрално поле — продължава Уиджит. — На вас то вече не ви трябва. За мен обаче е много важно. Няма да се разколебая. Назовете цената си.

Усмивката на мъжа в сивия костюм става значително по-широка.

— Искам една история.

— История ли?

— Искам тази история. Твоята история. За онова, което ни доведе до това място, до тези столове, до това вино. Не искам история, която ще измислиш тук — той почуква с пръст по слепоочието си, — а тази, която е тук. — Ръката му се спира за кратко върху сърцето, преди да се отпусне обратно върху стола.

Уиджит обмисля предложението.

— Значи, ако ви разкажа тази история, вие ще ми дадете цирка? — пита той.

— Ще ти прехвърля онази незначителна част от него, която ми е останала. Когато станем от тази маса, няма да имам никакви претенции към твоя цирк, никаква връзка с него. Когато тази бутилка с вино се изпразни, едно предизвикателство, започнало много преди да се родиш, ще приключи, официално ще бъде обявено за попаднало в задънена улица. Ситуацията ще е пат. Това ще свърши работа. Съгласен ли сте, господин Мъри?

— Съгласен съм.

Мъжът в сивия костюм си сипва останалото вино. Светлината на свещите се улавя и пречупва от празната бутилка, когато я връща обратно на масата.

Уиджит завърта виното в своята чаша. „Виното е поезия в бутилка“, мисли си той. За първи път е чул тази мисъл от хер Тийсен, но знае, че принадлежи на друг писател, макар в момента да не може да си спомни името на Робърт Луис Стивънсън.