Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Сам променя подредбата на пруските скици, поставя наоколо чертежите с реплики на древни египетски храмове с колони от резбовани полици за книги. Двамата седят един до друг на пода и свързват стаи, коридори и стълбища.

Чандреш понечва да повика Марко, но се спира.

— Все забравям, че си е отишъл — обяснява той на Попет. — Един ден си тръгна и повече не се появи. Без предупреждение. Човек би си помислил, че е задължително някой, който непрестанно води бележки, да напише предупреждение за напускане.

— Предполагам, че не е било планирано — казва Попет. — Той съжалява, задето не е бил в състояние да уреди както трябва отговорностите си към вас.

— Знаеш ли защо го направи? — вдига поглед към нея Чандреш.

— За да бъде със Силия Боуен — отговаря Попет, неспособна да скрие усмивката си.

— Ха! — възкликва Чандреш. — Не съм предполагал, че носи подобна искра в себе си. Радвам се за тях. Да вдигнем тост.

— Тост ли?

— Права си, нямаме шампанско. — Чандреш бутва настрана празните бутилки от бренди, за да разположи поредната редица от скици върху пода. — Ще им посветим една стая. Коя смяташ, че ще им хареса?

Попет поглежда към скиците и чертежите. Има няколко, които биха се харесали и на двамата — заедно или поотделно. Спира се на рисунката на кръгла стая без прозорци, осветявана единствено от лъчите, проникващи през езерцето със златни рибки, разположено в стъклен аквариум на тавана. Спокойно и омагьосващо.

— Ето тази.

Чандреш взема молив и написва в края на чертежа: „Посветена на господин Алистър и С. Боуен“.

— Мога да ви помогна да си намерите друг асистент — предлага Попет. — Ще остана в Лондон за известно време.

— Ще ти бъда благодарен, мила моя.

Голямата чанта наблизо внезапно се прекатурва с глух удар на едната си страна.

— Какво има вътре? — пита Чандреш, като оглежда чантата с известно притеснение.

— Донесох ви подарък — ведро казва Попет.

Тя изправя чантата, отваря я внимателно и изважда отвътре малко черно котенце с бели петна на лапичките и опашката. Изглежда, сякаш е било потопено в сметана.

— Името й е Ара — продължава Попет. — Ще дойде, щом я повикате, освен това владее няколко трика, но преди всичко обича да й се обръща внимание, както и да седи по рамките на прозорците. Помислих си, че ще ви хареса да си имате компания.

Тя пуска нежно котето на пода и задържа ръка над гърба му. Котенцето опъва предните си крачка с тихо мяукане, протяга се хубавичко и облизва пръстите на Попет, преди да насочи вниманието си към Чандреш.

— Здравей, Ара — поздравява я той.

— Няма да ви върна паметта — казва Попет, докато наблюдава как котенцето се опитва да се покатери в скута на Чандреш. — Не знам дали бих успяла, дори да опитвах, въпреки че Уиджит вероятно може да го постигне. В този момент не вярвам, че имате нужда от подобна тежест на плещите си. Мисля, че е по-добре да се гледа напред, отколкото назад.

— За какво говориш? — пита Чандреш, вдига котето и го погалва зад ушите, а то започва да мърка.

— За нищо. Благодаря ви, Чандреш.

Тя се навежда и го целува по бузата.

В мига, в който устните й докосват кожата му, Чандреш се чувства така добре, както не се е чувствал от години — сякаш и последните остатъци от някаква мъгла са вдигнати от гърба му. Умът му е бистър, плановете за музея започват да придобиват смисъл, идеи за бъдещи проекти се изреждат пред очите му по съвсем постижими начини.

Чандреш и Попет прекарват часове в подреждането на чертежите, създават ново пространство, което да бъде запълнено с антики, произведения на изкуството и очаквания за бъдещето.

Докато работят, черно-бялото котенце игриво притиска с лапи навиващите се на руло краища на хартията.

Париж, януари, 1903 година

— Историите се променят, скъпо мое момче — казва мъжът в сивия костюм с едва доловима тъга. — Вече няма битки между доброто и злото, няма чудовища за убиване, девици за спасяване. От личен опит знам, че повечето девойки са достатъчно способни да се спасяват сами — или във всеки случай поне онези, които струват нещо. Вече няма прости приказки с предизвикателства, чудовища и щастливи завършеци. На предизвикателствата им липсват ясни цели или пътища. Чудовищата възприемат различни форми и трудно можеш да ги разпознаеш. И всъщност никога няма край — щастлив или не. Светът продължава, нещата се засичат и размазват, твоята история е част от историята на сестра ти, която пък е част от много други истории, и няма как да се каже къде може да отведе всяка от тях. Доброто и злото се проявяват в много по-сложна форма от тази на принцеса и дракон или вълк и момиче с червена шапчица. И не е ли драконът героят в собствената си история? Не действа ли вълкът така, както би трябвало да действа един вълк? Въпреки че може би става дума за един конкретен вълк, който стига дотам, че да се преоблече като баба, за да си поиграе с плячката си.