Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

— Избрах го, за да е в контраст с нея и да я допълва. Може би изборът ми е бил прекалено добър. — Мъжът в сивия костюм се навежда над масата, сякаш се кани да прошепне заговорнически следващите си думи, но тембърът на гласа му не се променя. — Разбираш, че беше грешка. Двамата си пасваха прекалено добре. И бяха прекалено погълнати един от друг, за да се състезават. А сега вече никога не могат да бъдат разделени. Жалко.

— Струва ми се, че не сте романтик — отбелязва Уиджит и взема бутилката, за да напълни чашата си.

— На млади години бях. Което беше много, много отдавна.

— Очевидно е — отвръща Уиджит и оставя бутилката на масата. Миналото на мъжа в сивия костюм се простира далеч-далеч назад във времето. По-назад от миналото на всеки друг, когото Уиджит познава. Може да прочете само отделни елементи от него, голяма част е износена и избледняла. Най-ясно се виждат частите, свързани с цирка, те са най-лесни за улавяне.

— Толкова ли стар изглеждам?

— Нямате сянка.

Мъжът в сивия костюм се усмихва леко — единствената забележима промяна в изражението на лицето му през цялата вечер.

— Доста си интуитивен — казва. — Един на сто, а може би и на хиляда може да го забележи. Да, възрастта ми е доста напреднала. През живота си съм видял много неща. Някои бих предпочел да забравя. В края на краищата, всичко се отразява върху човек. По свой собствен начин. Така, както и всичко избледнява с времето. Аз не съм изключение от общото правило.

— Като него ли ще свършите? — кима Уиджит към прозореца.

— Надявам се, че не. Нямам проблеми с приемането на неизбежното, дори да имам начини да го отблъсквам. Той търсеше безсмъртие, което е ужасно. Не е като наистина да търсиш нещо, а по-скоро е избягване на неизбежното. Ще намрази това си състояние, ако вече не е започнал. Надявам се, че моят ученик и твоят учител ще са по-щастливи.

— Искате да кажете, че… се надявате да умрат?

— Само казвам, че се надявам, ако могат, да намерят тъмнина или рай, от които да не се страхуват. — Мъжът замлъква, преди да добави: — Надявам се на същото за теб и за твоите съратници.

— Благодаря ви — отвръща Уиджит, въпреки че не е напълно сигурен дали правилно е разбрал пожеланието.

— Когато ти и сестра ти се родихте, ви изпратих люлката, за да ви поздравя с добре дошли на този свят. Най-малкото, което мога да ви пожелая, е приятен изход от него, тъй като силно се съмнявам, че ще бъда в състояние да го видя лично. Всъщност надявам се да не доживея до тогава.

— Магията не е ли достатъчна причина да се живее? — пита Уиджит.

— Магията — повтаря мъжът в сивия костюм, превръщайки думата в смях. — Това не е магия. Това е светът в неговия истински вид, но само малцина намират време да спрат и да го забележат. Огледай се наоколо — казва той и махва с ръка към околните маси. — Нито един от тях няма дори представа от нещата, възможни на този свят, а което е по-лошо — никой от тях няма да те чуе, ако се опиташ да го осветлиш по въпроса. Искат да вярват, че магията е просто хитра измама, защото мисълта, че може да е истинска, ще ги държи будни нощем, изпълнени със страх от собственото си съществуване.

— Но очите на някои хора могат да бъдат отворени.

— Наистина, тези неща се научават. По-лесно е, когато умовете са по-млади от тези тук. Разбира се, има и трикове. Не такива глупости като вадене на зайци от шапките, а начини, по които вселената да стане по-достъпна. Много, много малко хора ги е грижа да ги научат в днешно време, а още по-малко са онези, които притежават естествен достъп до тях. Ти и сестра ти сте от тях — като непредвиден ефект от откриването на вашия цирк. Какво правите с този талант? На какви цели служи той?

Уиджит се замисля, преди да отговори. Извън пределите на цирка изглежда има съвсем слабо приложение на магията, за която говорят, въпреки че може би точно за това намеква и мъжът в сивия костюм.

— Аз разказвам истории — отвръща момчето. Това е най-искреният отговор, с който разполага.

— Разказваш истории ли? — Интересът на мъжа очевидно нараства.

— Истории, приказки, хроники на бардове — обяснява Уиджит. — Наричайте ги както искате. Нещата, за които по-рано казахме, че са по-сложни, отколкото са били. Вземам части от миналото, които виждам, и ги свързвам в разказ. Не е толкова важно и не затова съм тук…

— Напротив, важно е — прекъсва го мъжът в сивия костюм. — Нужен е човек, който да разказва тези истории. Когато се водят битки, когато се губят и печелят, когато пиратите откриват съкровищата си и драконите изяждат враговете си за закуска с чаша ароматен черен чай, някой трябва да разкаже всичко това. В него има магия. Тя е в слушателя и за всяко ухо разказът ще прозвучи различно, ще го засегне по начин, който не може да се предвиди. От баналното към по-дълбокото. Може да разкажеш история, която да се загнезди в душата на някого, да премине в кръвта му, в цялото му същество и в целите му. Тази история ще му даде стимул да върви напред и кой знае какво може да направи този човек именно благодарение на въпросната история, на твоите думи. Това е твоята роля, твоят дар. Сестра ти може да е в състояние да вижда в бъдещето, но ти можеш да му придадеш форма, моето момче. Не го забравяй. — Той отново отпива от виното си. — В края на краищата, има много видове магия.