Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

На Бейли никога не му е минавало през ума, че е възможно и той да прави подобни неща, но след като му го казват така просто и директно, това му звучи странно постижимо.

— Къде отиваме? — пита момчето, докато приближават към задната стена на палатката.

— Някой иска да говори с теб. Чака те при дървото на желанията; то изглежда най-стабилно.

— Не мисля, че някога съм виждал дървото на желанията — отвръща Бейли, докато внимава при всяка своя стъпка.

— То не е в палатка, на която да се натъкнеш просто така — обяснява Марко. — Човек я намира, когато има нужда от нея. Една от любимите ми палатки. Вземаш свещ от кутия на входа и я запалваш от свещите, които горят на дървото. Твоето желание е запалено от нечие друго желание. — Вече са стигнали до дъното на палатката и Марко посочва към един прорез в брезента — едва забележимата редица от връзки напомня на Бейли за палатката със странните бутилки на Уиджит. — Ако излезеш оттук, ще се натъкнеш на входа на палатката на акробатите. Ще съм непосредствено зад теб, въпреки че е възможно да не успееш да ме видиш, докато не влезем вътре. Бъди… бъди внимателен.

Бейли развързва връзките и с лекота излиза от палатката. Озовава се на една криволичеща алея. Небето е сиво, но ясно, независимо от лекия дъждец, който започва да се ръси отгоре.

Палатката на акробатите се извисява над всички останали палатки, които я заобикалят, и табелата, на която пише „Предизвикателство към гравитацията“ се люлее пред входа, само на няколко стъпки от Бейли.

Момчето е влизало вътре няколко пъти, добре познава отворения под с висящите над него акробати.

Но когато минава през вратата, не се озовава в широкото отворено пространство, което познава.

Попада на парти. Някакво тържество, замръзнало на място, впримчено в неподвижност също като хартиените птици, замрели насред въздуха.

В палатката се виждат около дузина артисти, облени от светлината на провесените кръгли лампи сред въжета, столове и кръгли клетки. Някои са на групички или по двойки, други седят на възглавници, кутии и столове, които добавят цветни петна към преобладаващата черно-бяла тълпа.

Всяка от фигурите е идеално неподвижна. Така неподвижна, че сякаш не диша. Като статуя.

Тази до Бейли е вдигнала флейта към устните си, инструментът мълчи в пръстите й.

Друга си сипва вино от бутилка, питието виси над чашата.

— Трябваше да заобиколим. — Марко се появява като сянка до Бейли. — От часове ги държа под око, но не се притеснявам по-малко.

— Какво не е наред с тях?

— Няма нищо нередно, доколкото мога да кажа — отвръща Марко. — Целият цирк е спрян, за да ни даде малко повече време, така че… — Той махва с ръка по посока на партито.

— Цукико е част от цирка, но не е неподвижна — объркано отбелязва Бейли.

— Вярвам, че тя играе по собствени правила. Оттук — добавя Марко и се смесва с тълпата от фигури.

По-трудно е да си проправя път сред тълпата, отколкото да заобикаля хартиените животни и Бейли пристъпва напред с изключително внимание. Страхува се какво може да се случи, ако, без да иска, удари някого по пътя си така, както го стори с гарвана.

— Почти стигнахме — казва Марко и заобикаля групичка хора, събрани в разкъсан кръг.

Но Бейли спира и се взира във фигурата, към която са извърнали лица всички от кръга.

Уиджит е облечен в работния си костюм, но сакото му липсва. Жилетката му е разкопчана над черната риза. Вдигнал е ръце във въздуха в толкова познат жест, та Бейли е готов да се закълне, че приятелят му е спрял по средата на някоя история.

Попет стои до него. Главата й е извърната към вътрешния двор, сякаш нещо е отклонило вниманието й от брат й в същия момент, в който партито е спряло. Косата й се сипе на вълни по гърба й, червените къдрици са замрели във въздуха — сякаш е замръзнала във вода.

Бейли отива да я погледне, нежно посяга да докосне косата й. Тя се раздвижва невероятно бавно на вълни под пръстите му, преди отново да се върне в замръзналото си състояние.

— Може ли да ме види? — пита Бейли.

Очите на Попет са все още живи. Всеки момент очаква да примигнат, но това не се случва.

— Не знам — отговаря Марко. — Може би, но…

Преди да е завършил мисълта си, въжетата, държащи един от столовете над главите им, се скъсват и той пада. Едва не удря Уиджит, докато се разбива на парчета на пода.

— По дяволите! — възкликва Марко, а Бейли отскача назад и за малко да се блъсне в Попет. Отново за кратко разклаща косата й. — Оттук — казва Марко и посочва един край на палатката на известно разстояние от двамата. После изчезва.