Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

— Не, само ще се разтвори — отвръща Марко.

— Точно така. Баща ми откри начин да махне своята чаша. — Докато говори, чашата в ръката й избледнява, но виното остава да плува из въздуха. — Той обаче се засили направо към океана, вместо към леген или дори към по-голяма чаша. Трудно му е да се събере отново в едно цяло. Баща ми, разбира се, може да го прави, но с много усилия. Ако се беше задоволил с откриването на едно-единствено място, вероятно щеше да му е по-комфортно. Вместо това в резултат на целия процес той остана да се носи свободно из въздуха. Сега трябва да се прихваща за неща. Обитава къщата си в Ню Йорк. Театрите, в които толкова често е изнасял представления. Залепя се и за мен, когато може, въпреки че съм се научила как да го избягвам, когато искам. Той мрази това най-вече защото прилагам една от собствените му предпазни техники.

— Може ли да бъде направено? — пита Марко. — Онова, което се е опитвал да постигне? Искам да кажа, както трябва.

Силия поглежда към виното, което се рее свободно без чашата. Вдига ръка да го докосне и то потрепва, разделя се на капчици, а после те се сливат отново.

— Мисля, че да — при правилните обстоятелства. Ще е необходима базисна точка. Място, дърво, физически елемент, към който да се прикрепи човек. Нещо, което да предотврати отчитането на отделните му частици на всички страни. Подозирам, че баща ми просто е искал целият свят да функционира като негова базисна точка, но според мен въпросната точка трябваше да е по-локализирана. Да функционира като чаша, но да дава повече свобода на движение вътре в нея.

Силия отново докосва виното, бутва го към дървото, до което стои. Течността попива бавно в хартията и цялото дърво светва в пурпурно насред бялата гора.

— Манипулираш илюзиите ми — любопитно оглежда пропитото с вино дърво Марко.

— Ти ми позволяваш — отвръща Силия. — Не бях сигурна, че ще успея.

— Би ли могла да го направиш? Онова, което той се е опитвал?

За момент тя забива замислено поглед в дървото, после отвръща:

— Ако имах основателна причина, мисля, че бих могла. Но съм твърде привързана към физическия свят. Мисля, че баща ми беше започнал да усеща възрастта си, която бе по-напреднала, отколкото изглеждаше, и идеята да изгние в земята не му харесваше. Може също така да е искал сам да контролира съдбата си, но не съм сигурна в това, тъй като той не се консултира с мен, преди да предприеме опита. Остави ме да отговарям на много въпроси и да разиграя фалшивото му погребение. Което е по-лесно, отколкото може би предполагаш.

— Но той говори с теб, нали? — пита Марко.

— Да, макар и не толкова често, колкото преди. Изглежда същият; мисля, че е ехо — съзнанието му е започнало да възприема физическа форма. Но му липсва плътност и това ужасно го ядосва. Може би щеше да е в състояние да остане по-реален, ако го беше направил по различен начин. Макар самата аз да не съм сигурна, че бих искала да прекарам цяла вечност, заключена в дърво, а ти?

— Зависи от дървото — отвръща Марко.

Той се обръща към пурпурното дърво и то засиява още по-ярко, въгленово червеното преминава в сияйна огнена топлина.

Същото се случва и с околните дървета.

Щом светлината от дърветата се увеличава, наоколо става толкова ярко, че Силия трябва да затвори очи.

Почвата под краката й се размества, станала изведнъж нестабилна, но Марко слага ръка на кръста й, за да я задържи изправена.

Силия отваря отново очи и открива, че двамата стоят на кърмата на кораб насред океана.

Само че корабът е направен от книги, платната му — от хиляди застъпващи се страници, а морето е от черно мастило.

По небето са провесени миниатюрни лампички като нагъсто поставени звезди, ярки като слънца.

— Реших, че нещо по-просторно ще ни дойде добре след всичките приказки за затворени пространства — обяснява Марко.

Силия отива до края на кърмата, прокарва длани по гърбовете на книгите, оформящи перилата. Лекият бриз си играе с косата й, разпръсква миризма на прашни томове и влажно гъсто мастило.

Марко приближава и застава до нея. Тя гледа към среднощното небе, което се простира в чист хоризонт, на който не се вижда никакво парче земя.

— Красиво е — казва Силия.

Поглежда надолу към дясната му ръка, отпусната върху перилата, намръщва се, когато вижда пръстите му, по които липсват белези.

— Това ли търсиш? — пита Марко и махва с ръка. Кожата се отдръпва и разкрива белега, опасващ безименния му пръст. — От един пръстен ми е, от времето, когато бях на четиринайсет години. На пръстена пишеше нещо на латински, но не знам какво.