Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Кожата на жената е блестяща и бледа, дългата й черна коса е завързана с множество сребристи панделки, стелещи се по раменете й. Роклята й е бяла, покрита с нещо като виеща се черна бродерия, но когато Бейли приближава, вижда, че черните заврънкулки всъщност са думи, изписани върху плата. Достатъчно близо е, за да прочете част от написаното, и той разбира, че това са любовни писма. Думи на копнеж и желание се вият около кръста на жената и се сипят по надиплената задна част на стелещата се върху платформата пола.

Самата статуя е неподвижна, но ръката й е протегната напред. Едва сега Бейли забелязва застаналата отпред млада жена с червен шал, която подава на облечената в любовни писма статуя една червена роза.

Движението е леко, почти незабележимо, но статуята посяга да вземе розата — бавно, много, много бавно. Пръстите й се отварят и младата жена изчаква търпеливо, докато статуята ги сключи около стъблото, за да пусне цветето.

Тогава жената се покланя на статуята и изчезва сред тълпата.

Статуята продължава да държи розата. Цветът е още по-ярък на фона на черно-бялата й рокля.

Бейли все още я съзерцава, когато Попет го потупва по рамото.

— Тази ми е любимата — казва момичето и вдига поглед към статуята.

— Коя е тя? — пита Бейли.

— Има много имена, но най-често я наричат Любовницата. Доволна съм, че тази вечер някой й е дал цвете. Понякога и аз го правя. Мисля, че изглежда незавършена без цвете в ръка.

Статуята постепенно вдига розата към лицето си. Клепачите й се затварят бавно.

— Как прекара времето си? — пита го Попет, когато двамата се отдалечават към вътрешния двор.

— Открих една палатка, пълна с бутилки и такива неща, в която не бях сигурен, че мога да вляза — казва Бейли. — Беше… странна.

За негова изненада Попет избухва в смях.

— Това е палатката на Уиджит — обяснява тя. — Силия я направи за него, за да има място, където да се упражнява да съчинява истории. Той твърди, че е по-лесно да ги затваря в шишета, отколкото да ги записва. Между другото, Уидж каза, че искал да се потренира да разшифрова хората, затова можем да се срещнем с него по-късно. Така събира материали за историите си. Най-вероятно ще го открием в „Залата с огледалата“ или в „Стаята с рисунките“.

— Какво представлява „Стаята с рисунките“? — пита Бейли. Любопитството му към палатката, за която нищо не е чувал, надделява над преминалата набързо през главата му мисъл да се позаинтересува коя е Силия, тъй като не си спомня Попет някога да е споменавала името й пред него.

— Това е палатка с черни стени и кофи, пълни с тебешир, така че да може да се рисува навсякъде. Някои хора просто оставят там имената си, но други изобразяват картини. Понякога Уидж пише малки историйки, но и рисува — много е добър.

Докато обикалят из двора, Попет настоява Бейли да опита от лютивото какао, което е едновременно прекрасно затоплящо и леко болезнено. Той открива, че апетитът му се е възвърнал, затова двамата си разделят порция понички и пакетче ядлива хартия, върху която са изрисувани картинки, съответстващи на отделните вкусове.

Разхождат се из палатка, пълна с мъгла, сблъскват се със създания, направени от хартия. Виещи се бели змии със стрелкащи се черни езици, птици с въгленовочерни крила, прелитащи през гъстата мъгла.

Някаква тъмна сянка на невъзможно за идентифициране същество забързано прегазва през ботушите на Попет и изчезва от поглед.

Попет твърди, че някъде в палатката има огнедишащ хартиен дракон, и въпреки че Бейли й вярва, съзнанието му се затруднява да възприеме идеята за хартия, бълваща огън.

— Става късно — отбелязва Попет, докато обикалят из палатките. — Трябва ли вече да се прибираш у дома?

— Мога да остана още малко — отвръща той. Станал е експерт по незабелязаното промъкване вкъщи, така че с всяка следваща вечер престоят му в цирка се удължава.

В този късен час посетителите са малко и докато двамата с Попет се разхождат, Бейли забелязва, че мнозина са с червени шалове.

Различни по вид — от дебели и вълнени до нежни дантелени, — но всички в наситено червено, което изглежда още по-ярко на фона на черното и бялото.

В един момент покрай тях преминават толкова много червени петна, че не може да е случайно съвпадение. Спомня си и червения шал на младата жена с розата.

— Нещо като униформа е — обяснява Попет. — Това са rêveurs. Някои от тях следват цирка при пътуванията му. Те винаги остават до по-късно от другите зрители. Разпознават се един друг по червеното.