Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Те стоят и се гледат мълчаливо, докато една весела група пресича фоайето от другата страна на статуята. Шумът отеква в пространството, въпреки че двамата са достатъчно далеч, за да не бъдат забелязани, а роклята на Силия остава мъхесто зелена.

Марко вдига ръка, за да отмести една непокорна къдрица от лицето на девойката, затъква я зад ухото й и погалва бузата й с върховете на пръстите си. Клепките й потрепват и се затварят, а розовите листенца в краката им прошумоляват.

— Липсваше ми — прошепва нежно той.

Въздухът около тях се наелектризира, когато Марко се навежда и докосва с устни шията й.

В съседната стая гостите се оплакват, че внезапно е станало по-топло. Изваждат вентилатори, които плющят с перки като тропични птици.

В сянката на статуята със слонска глава Силия рязко се дръпва. Не става веднага ясно защо го е направила, докато през зеленото на роклята й не плъзват сиви облаци.

— Здравейте, Александър — казва тя и кимва на мъжа, който беззвучно се появява зад тях; дори пръснатите по пода розови листенца не трепват.

Мъжът в сивия костюм я поздравява с любезно кимане.

— Госпожице Боуен, бих искал да поговоря насаме с вашия събеседник, ако не възразявате.

— Разбира се — отвръща Силия.

Тя се оттегля, без дори да поглежда към Марко; роклята й променя цвета си от сива зора на виолетов залез, докато върви през фоайето към мястото, където близнаците Мъри предизвикват котенцата си с малки сребърни лъжички за кафе.

— Не мога да кажа, че намирам това поведение за приемливо — казва на Марко мъжът в сивия костюм.

— Познавате я — тихо отвръща Марко.

Очите му продължават да следят Силия. Тя спира на входа на балната зала и когато хер Тийсен й предлага чаша шампанско, роклята й се обагря в наситено червено.

— Срещал съм я. Не мога да твърдя, че я познавам в каквото и да било отношение.

— Знаели сте точно коя е тя, преди всичко да започне, и въпреки това не ми казахте?

— Не мислех, че е необходимо.

Една групичка гости се появяват откъм трапезарията и по пода отново се поръсват талази розови листенца. Марко придружава мъжа в сивия костюм до библиотеката, плъзва настрани стената от разноцветно стъкло, за да влязат в игралната зала, където да продължат разговора си.

— Тринайсет години почти не съм чувал и дума от вас, а сега искате да говорите с мен?

— Нямах нищо конкретно за казване, просто исках да прекъсна твоя… разговор с госпожица Боуен.

— Тя знае името ви.

— Очевидно има много добра памет. Какво искаш да обсъдим?

— Искам да знам дали се справям добре — гласът на Марко е нисък и студен.

— Напредъкът ти е задоволителен — отговаря учителят му. — Работата ти тук е стабилна, намираш се в подходяща позиция, от която да действаш.

— И въпреки това не мога да бъда самият себе си. Учите ме на всичките тези неща, а после ме поставяте тук, за да се преструвам на онова, което не съм, докато тя е в центъра на сцената и прави точно онова, което може да прави.

— Но никой в онази стая не вярва. Мислят, че ги заблуждава. Не я виждат такава, каквато е в действителност — така, както не виждат и твоя истински образ. Тя просто е по-забележима. Тук не става дума за имането на публика. Просто доказвам нещо. Ти можеш да правиш същото, което и тя, без да го представяш за екстравагантен спектакъл. Можеш да запазиш относителната си анонимност и да се равняваш с нея по постижения. Настоявам да стоиш настрана и да се концентрираш върху собствената си работа.

— Влюбен съм в нея.

До този момент нищо от онова, което Марко някога е казвал или правил, не е предизвиквало подобна реакция от мъжа в сивия костюм — дори когато веднъж, без да иска, подпалва масата по време на урок. Изражението, което преминава по лицето на учителя му, сега е откровено тъжно.

— Съжалявам да го чуя. Това ще направи предизвикателството много по-трудно за теб.

— Играем повече от десет години, кога ще свърши всичко?

— Когато има победител.

— И колко време ще отнеме?

— Трудно е да се каже. Най-близкото предишно предизвикателство е продължило трийсет и седем години.

— Не можем да държим цирка отворен трийсет и седем години.

— В такъв случай не ти е останало да чакаш много време. Беше добър ученик, сега си добър състезател.

— Откъде знаете? — повишава глас Марко. — Не смятахте дори за нужно да говорите с мен в продължение на години. Не съм направил нищо за вас. Всичко, което съм сътворил, всяка промяна, която съм направил в цирка, всяко невъзможно постижение и спираща дъха гледка съм направил за нея.