Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Реакцията е незабавна.

През въздуха преминава внезапно електричество, свежо и ярко.

Полилеят се разклаща.

Усещането, което плъзва светкавично по кожата на Марко, е силно и интимно — започва оттам, откъдето дланта му се среща с нейната, но се простира отвъд това място, по-далеч и по-надълбоко.

Щом възвръща равновесието си, Силия дръпва ръката си, отстъпва назад и се обляга на стената. Чувството започва да утихва веднага щом го пуска.

— Съжалявам — тихо казва тя, очевидно останала без дъх. — Много ме изненада.

— Моите извинения — отговаря Марко. Сърцето му толкова силно кънти в ушите му, че той едва чува гласа й. — Макар че не мога да кажа какво точно се случи.

— Аз съм силно чувствителна към енергията — обяснява Силия. — Хората, които правят същите неща като теб и мен, носят особено осезаем тип енергия и аз… аз още не съм свикнала с твоята.

— Мога само да се надявам, че усещането е било толкова приятно за теб, колкото беше за мен.

Силия не отвръща. За да не посегне отново да я хване за ръката, Марко отваря вратата и повежда девойката нагоре по витото стълбище.

Минават през балната зала, озарена от лунната светлина, стъпките им отекват едновременно из нея.

— Как е Чандреш? — пита Силия. Опитва се да намери тема, с която да запълни мълчанието — каквато и да е тема, стига да отвлече вниманието й от все още треперещите й ръце! — и се сеща за съборената чаша по време на вечерята.

— Състоянието му е нестабилно — въздъхва Марко. — Откакто циркът отвори врати, неспособността му да се фокусира нараства. Аз… аз правя всичко по силите си, за да го стабилизирам, но се страхувам, че страничният ефект е отслабване на паметта му. Нямах намерение да се стига до тук, но след случилото се с покойната госпожица Бърджис реших, че това е най-разумният начин на действие.

— Тя се намираше в странната позиция да е намесена във всичко, но не вътре в самия цирк — замислено казва Силия. — Сигурна съм, че никак не е лесно да се справиш с такава перспектива. Поне можеш да наблюдаваш Чандреш.

— Именно — кимва Марко. — Ще ми се да имаше начин да се предпазят онези, които са извън цирка — така, както големият огън предпазва хората в него.

— Големият огън ли?

— Той служи за няколко цели. Преди всичко е моята връзка с цирка, но също така изпълнява ролята на пазител. Пренебрегнах факта, че силата му не се простира и над онези, които са от другата страна на оградата.

— Аз пък изобщо не се сетих за пазители — казва Силия. — Не мисля, че в началото си давах сметка колко много хора ще бъдат замесени в нашето предизвикателство. — Тя млъква, спряла по средата на балната зала.

Марко също спира, но не добавя нищо, чака я да продължи.

— Вината не е твоя — продължава тихо Силия. — За случилото се с Тара. Обстоятелствата може би щяха да се развият по същия начин, независимо какво сме направили ти или аз. Не можеш да отнемеш на човек свободната му воля — това е един от първите ми уроци.

Марко кимва и после пристъпва към Силия.

Посяга да вземе ръката й в своята, бавно вплита пръсти в нейните. Усещането е точно толкова силно, колкото и при първото им докосване, но има и нещо различно. Въздухът се променя, ала полилеите над главите им остават неподвижни.

— Какво правиш? — пита го тя.

— Спомена нещо за енергия — казва Марко. — Свързвам твоята с моята, за да не счупиш полилеите.

— Ако счупя нещо, най-вероятно ще успея да го поправя — отвръща Силия, но не се отдръпва.

Без да я е грижа за ефекта, който може да окаже върху всичко, което я заобикаля, тя се отпуска и се отдава на усещането, вместо да му се противопоставя. Изключително е. Обзелото я чувство е същото като онова, което я завладява всеки път, щом влиза в палатките му — вълнение, че е заобиколена от нещо прекрасно и фантастично, само че многократно по-силно и насочено директно върху нея. Чувството от допира на неговата кожа върху нейната вибрира през цялото й тяло, макар пръстите на Марко да продължават да са вплетени в нейните. Тя вдига поглед към него, пленена отново от въздействащото сиво-зелено на очите му, и този път не го отклонява встрани.

Двамата стоят и се гледат мълчаливо, и тази размяна на погледи сякаш продължава с часове.

Часовникът във фоайето иззвънява и Силия подскача стреснато.

Веднага щом пуска ръката на Марко, й се приисква да я хване отново, но и без това цялата вечер е направо зашеметяваща.

— Прикриваш се толкова добре — казва тя. — Усещам същата енергия във всяка от палатките ти, но на живо успяваш да я скриеш напълно.