Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

— Не толкова, колкото би ми се искало. Винаги когато е близо до Лондон, разбира се. Опитвам се да го настигна и на местата, където се спира в Европа, ако успея да избягам от Чандреш за достатъчно дълго време. Понякога имам чувството, че съм стъпил с два крака на две различни страни. Познавам подробно голяма част от цирка и въпреки това той винаги ме изненадва.

— Коя е любимата ти палатка?

— Честно ли? Твоята.

— Защо? — пита Силия и обръща глава да го погледне.

— Предполагам, че отговаря на личните ми вкусове. Ти правиш пред публика нещата, на които мен са ме учили тайно. Може би ми харесва на различно ниво от това на останалите зрители. Също така много се забавлявам в „Лабиринта“. Не бях сигурен дали ще имаш желание да помогнеш при създаването му.

— Изнесоха ми доста назидателна лекция за този случай — признава Силия. — Баща ми го определи като морално разлагаща глупост. Сигурно си е блъскал главата дни наред, за да намери достойна обида. Той смята за неуместно комбинирането на умения, така и не разбрах защо. Обожавам „Лабиринта“, много се забавлявах, докато добавях стаи. Особено съм влюбена в онази зала, в която си направил така, че да вали сняг и да виждаш стъпките, оставени от хората, разхождали се наоколо.

— Никога преди не съм го възприемал по такъв съблазнителен начин — признава Марко. — Нямам търпение да го посетя отново с тази нова настройка. Бях останал с впечатлението, че баща ти не е в позицията да коментира подобни въпроси.

— Той не е мъртъв — отговаря Силия и се обръща по корем. — Много е трудно за обяснение.

Марко не я кара да опита и се връща отново на темата за цирка.

— А на теб коя ти е любимата палатка?

— „Ледената градина“ — отвръща Силия, без дори да се замисля.

— Защо?

— Заради усещането, което създава у мен. Сякаш се разхождам из някакъв сън. Сякаш е напълно различно място, а не просто поредната палатка. Може би просто харесвам снега. Как ти хрумна да я създадеш?

Марко си припомня целия процес; никога преди не са го карали да обяснява произхода на идеите си.

— Мислех, че ще е интересно да има зимна градина, но разбира се, в нея трябваше да липсват цветове. Спирах се на много варианти, преди да избера този. Радвам се, че я възприемаш като сън, защото именно оттам тръгна идеята.

— По същата причина направих „Дървото на желанията“ — признава Силия. — Реших, че едно дърво, покрито с пламъци, ще е достойно допълнение към дърветата от лед.

Марко си спомня своя първи сблъсък с „Дървото на желанията“. Смесицата от раздразнение, удивление и копнеж, които изглеждат толкова различни в ретроспекция. В онзи момент той не беше сигурен, че ще е в състояние да запали своята собствена свещ, своето собствено желание, защото не бе наясно дали това няма да е в разрез с правилата.

— Всичките ли желания се сбъдват? — пита той.

— Не съм сигурна. Не успявам да следя съдбата на всеки, пожелал си нещо. А ти?

— Може би.

— Твоето желание сбъдна ли се?

— Все още не съм напълно сигурен.

— Ще трябва да ми кажеш — настоява Силия. — Надявам се, че ще се сбъдне. Предполагам, че в известен смисъл направих „Дървото на желанията“ за теб.

— Тогава не си знаела кой съм — опровергава я Марко, като се обръща да я погледне.

Вниманието й все още е погълнато от полилея, но пленителната й загадъчна усмивка се е върнала.

— Не ми беше известна самоличността ти, но имах впечатления какъв човек е опонентът ми, след като бях заобиколена от нещата, които беше направил. Мислех си, че ще ти хареса.

— Харесвам го.

Помежду им се възцарява удобно мълчание.

Марко копнее да посегне и да я докосне, но се спира от страх да не разруши деликатното приятелство, което градят. Вместо това я поглежда крадешком, наблюдава как светлината пада върху кожата й. Няколко пъти я улавя да го наблюдава по същия начин и моментите, в които погледите им се преплитат, са вълшебни.

— Как успяваш да направиш така, че никой да не остарява? — пита Силия след малко.

— Много внимателно. А и те остаряват, макар да е много бавно. А ти как преместваш цирка?

— С влак.

— С влак ли? — Марко не вярва на ушите си. — Целият цирк само с един влак?

— Влакът е голям. И е вълшебен — добавя Силия, което го кара да се засмее.

— Признавам, госпожице Боуен, че не сте такава, каквато очаквах.

— Уверявам те, че споделям същото мнение за теб.

Марко се изправя, стъпва обратно на перваза до вратата.

Силия протяга ръка към него и той я хваща, за да й помогне да стане. За пръв път докосва голата й кожа.