Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Силия тупва по картата и кръвта изчезва. Разрезът, причинен от острието, вече не се вижда. Картата се е превърнала в двойка купа.

Марко я вдига и прокарва пръсти по поправената й повърхност. После едва забележимо обръща ръка и картата изчезва. Скрива я на сигурно място в джоба си.

— Изпитвам облекчение, че няма да ни се налага да влизаме във физическа схватка — признава той. — Мисля, че там ти би имала предимство.

— Баща ми разрязваше върховете на пръстите ми един по един, докато не успеех да изцеля и десетте наведнъж — казва Силия и връща кинжала на стената. — В огромна степен успехът се дължи на чувство, което идва отвътре, затова не успявам да го постигна при друг, освен при себе си.

— Мисля, че твоите уроци са били много по-малко академични от моите.

— Аз бих предпочела да чета повече.

— Странно ми е, че двамата сме подготвяни по два драстично различни начина за едно и също предизвикателство. — Марко отново поглежда към гладката ръка на Силия.

— Подозирам, че това е част от идеята. Две мисловни школи се борят една срещу друга, докато работят в една и съща среда.

— Признавам, че дори след всичкото това време продължавам да не разбирам напълно смисъла.

— И аз — признава Силия. — Смятам, че определенията „предизвикателство“ или „игра“ не са съвсем точни. Започнах да мисля за предстоящото състезание по-скоро като за представяне на способностите на двама души. Какво още ще видя по време на моята обиколка?

— Искаш ли да ти покажа нещо, което е в процес на изграждане? — пита Марко. Фактът, че гостенката му възприема цирка като представяне на способности, е приятна изненада за него, тъй като той отдавна не приема предстоящото съревнование като антагонистично.

— Да — кимва Силия. — Особено ако става дума за проекта, за който говореше господин Барис по време на вечерята.

— Именно него имам предвид.

Марко я извежда от игралната зала, превежда я през някаква врата, пресичат набързо коридора и се озовават в просторната бална зала в задната част на къщата, където лунната светлина прониква през стъклените врати, монтирани в задната стена.

Навън, на мястото отвъд терасата, където до скоро се е простирала градината, земята е изкопана и е с едно ниво по-ниска от преди. В момента се виждат предимно купчини пръст и камъни, оформящи високи, но незавършени стени.

Силия слиза внимателно по каменните стълби и Марко я следва. Щом стигат до долу, става ясно, че стените образуват лабиринт. Вижда се само малка част от градината.

— Сметнах, че за Чандреш ще е полезно да ангажира мислите си с някакъв проект — обяснява Марко. — Напоследък той така рядко напуска къщата, че обновяването на градината ми се стори точното място, от което да се започне. Искаш ли да видиш как ще изглежда, когато всичко бъде завършено?

— Разбира се — кимва Силия. — Носиш ли плановете?

В отговор Марко вдига ръка и описва кръг наоколо.

Онова, което преди момент е било само купчини груб камък, сега се превръща в живописни алеи и арки, покрити с пълзящи лози и обсипани с ярки малки фенерчета. Над главите им висят цветовете на пълзящи рози, свели клонки от конструкции от ковано желязо, а между тях прозира нощното небе.

Силия слага длан пред устата си, за да приглуши вика на изненада. Цялата сцена — от аромата на розите до топлината, излъчвана от фенерите — е удивителна. Отблизо долита ромонът на фонтан и девойката поема по покритата с трева алея, за да го открие.

Марко я следва в обиколката и двамата преодоляват виещите се пътеки завой след завой.

Водата от фонтана в центъра пада по гравирана каменна стена и се излива в кръгло езерце, пълно със златни рибки. Люспите им проблясват на лунната светлина — ярки петна от бяло и оранжево в тъмната вода.

Силия протяга ръка и водата от фонтана се процежда през пръстите й, притиснати към студения камък.

— Играеш си със съзнанието ми, нали? — пита тя, когато чува стъпките на Марко зад себе си.

— Ти ми позволяваш.

— Вероятно бих могла да го спра — казва Силия и се обръща с лице към Марко. Той се обляга на една от каменните арки и я наблюдава.

— Сигурен съм, че би могла. Ако беше оказала и най-малка съпротива, това не би подействало и цялата гледка щеше да е почти напълно блокирана. Близостта е ключът към пълното сливане с обстановката, разбира се.

— Не можеш да го направиш с цирка — отбелязва Силия.

Марко свива рамене.

— За съжаление разстоянието до него е твърде голямо — отвръща той. — Това е едно от специалните ми умения и въпреки всичко възможностите да го прилагам са много редки. Не съм в състояние да създавам подобен тип илюзии и те да бъдат видени от повече от един човек.