Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Докато Силия обикаля из залата, Марко я наблюдава внимателно. Струва му се, че тя се опитва да потисне усмивката си, докато разглежда артистично наредените наоколо елементи от игри.

— Усмихваш се така, сякаш имаш някаква тайна — отбелязва той.

— Имам много тайни — отвръща Силия и му хвърля поглед през рамо, преди да се обърне обратно към стената. — Кога разбра, че аз съм твоят противник?

— Не знаех, докато не дойде на прослушването. Преди това в продължение на години твоята персона беше мистерия за мен. И съм сигурен, че забеляза изненадата ми. — Той замълча, а после добави: — Не мога да кажа, че наистина е било някакво предимство. А ти откога си наясно?

— От срещата ни в дъжда в Прага, и ти много добре знаеш — казва Силия. — Можеше да ме оставиш да си отида с чадър, над който да си блъскам главата, но вместо това ме последва. Защо?

— Исках си моя чадър обратно — отвръща Марко. — Много съм привързан към него. А и бях започнал да се уморявам да се крия от теб.

— Навремето подозирах всекиго — признава Силия. — Макар да мислех, че е по-вероятно да е човек, пряко свързан с цирка. Трябваше да се досетя, че си ти.

— И защо?

— Защото се преструваш на по-незначителен от това, което си. Ясно е като бял ден. Ще ти призная, че никога не съм си и помисляла да омагьосвам чадъра си.

— Прекарал съм по-голямата част от живота си в Лондон. Веднага щом се научих да омагьосвам предмети, се заех с чадъра си.

Той сваля сакото си и го хвърля върху един от столовете с кожена тапицерия наблизо. Взема тесте карти от една полица. Не е сигурен, че Силия няма да му се присмее, но не може да сдържи любопитството си.

— Искаш да играем на карти ли? — пита Силия.

— Не точно — отвръща Марко и разбърква тестето. После го слага на билярдната маса.

Обръща една карта. Поп спатия. Потупва по повърхността на картата и попът спатия се превръща в поп купа. Вдига ръка, дръпва я назад, разтваря пръсти върху картата, подканя опонентката си да направи следващия ход.

Силия се усмихва. Развързва шала си и го мята върху сакото му. После застава изправена, стиснала длани зад гърба си.

Попът купа се обръща, закрепя се на ръба си. Задържа се за момент, преди бавно и методично да се разцепи на две. Двете парчета стоят прави и разделени, преди да паднат с гърба нагоре.

Силия повтаря жеста на Марко — потупва върху картата и двете й половини се свързват в едно цяло. Отдръпва ръка и картата се обръща с лице нагоре. Дама каро.

После цялото тесте полита из въздуха за миг, преди да се стовари върху масата, а картите да се пръснат върху червената филцова повърхност.

— Ти си по-добра от мен във физическата манипулация — признава Марко.

— Имам предимство — казва Силия. — Онова, което баща ми нарича вроден талант. Трудно ми е да не променям заобикалящата ме среда. Като дете непрекъснато чупех нещо.

— Какво влияние имаш върху живите същества? — пита Марко.

— Зависи какви са те. С предметите е по-лесно. Отне ми години, докато се науча да влияя върху животинки. И работя много по-добре със собствените си птици, отколкото, с който и да е стар гълъб, взет от улицата.

— Какво можеш да направиш с мен?

— Да променя косата ти, а може би и гласа ти — отвръща Силия. — Нищо повече, без да имам пълното ти съгласие, а пълното съгласие се дава много по-трудно, отколкото може да ти се струва. Не умея да лекувам рани. Рядко постигам нещо повече от временен, изкуствен резултат. По-лесно ми е с хора, които познавам добре, но все пак никога не ми е особено лесно.

— А какво можеш да промениш в себе си?

В отговор Силия отива до стената и сваля един тънък отомански кинжал с малахитена дръжка. Хваща го с дясната ръка, слага лявата си длан върху масата за билярд, над разпръснатите карти. Без да се колебае, забива острието в дланта си, пронизва кожата, плътта си, картите и филца отдолу.

Марко трепва, но не казва нищо.

Силия дръпва кинжала, ръката й и двойката спатия продължават да са нанизани на острието, към китката й се стича тънка струйка кръв. Тя протяга ръка и бавно обръща дланта си нагоре, включвайки в движението известна доза артистичност, за да се увери Марко, че не е замесена никаква илюзия.

С другата си ръка измъква кинжала, окървавената карта за игра полита надолу. Тогава капките кръв започват да се стрелкат нагоре към раната, потъват в прореза върху дланта й, който се свива и изчезва. Върху кожата й не остава нищо повече от една тъмна червена линия, а след това — нищо.