Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Това момче не се върти на мястото си като първото. Седи спокойно и търпеливо, сиво-зелените му очи поглъщат всеки детайл от стаята и от мъжа — жадно, но не директно. Тъмната му коса е лошо подстригана, сякаш бръснарят е гледал другаде, но са положени усилия тя да бъде пригладена. Дрехите му са вехти, ала добре пазени, макар панталоните му да са прекалено къси и да създават впечатление, че някога може да са били сини, кафяви или зелени, но в момента са прекалено избелели, за да се определи точният им цвят.

— От колко време си в приюта? — пита мъжът, след като мълчаливо е огледал опърпаното момче.

— Винаги съм живял тук — отвръща то.

— На колко си години?

— През май ще навърша девет.

— Изглеждаш по-малък.

— Не лъжа.

— Нямах предвид това.

Известно време мъжът в сивия костюм гледа втренчено момчето, без да коментира.

То устоява на погледа му.

— Предполагам, че можеш да четеш? — пита мъжът.

Момчето кима.

— Обичам да чета — добавя. — Тук няма достатъчно книги. Вече съм изчел всичките.

— Добре.

Мъжът в сивия костюм хвърля бастуна си към момчето без предупреждение. Без да трепва, то с лекота го улавя с една ръка, макар очите му да се присвиват от объркване, докато шарят от бастуна към непознатия и обратно.

Мъжът кима на себе си и взема бастуна, после изважда светла кърпа от джоба си, за да избърше отпечатъците от пръстите на момчето от повърхността му.

— Много добре — отбелязва той. — Ще дойдеш да учиш при мен. Уверявам те, че разполагам с много книги. Ще уредя нещата и след това ще тръгнем.

— Имам ли избор?

— Нима искаш да останеш тук?

Момчето се замисля за миг.

— Не — отвръща.

— Много добре.

— Не искате ли да разберете как се казвам? — пита то.

— Имената не са от такова значение, каквото им придават хората — отвръща мъжът в сивия костюм. — Някакъв етикет за идентификация, прикачен към теб от тази институция или от покойните ти родители, нито ме интересува, нито има някаква стойност за мен. Ако по някое време решиш, че се нуждаеш от име, сам си избери какво да е то. Засега не ти е необходимо.

Момчето е изпратено да стегне малката си торбичка с дребни вещи. Мъжът в сивия костюм подписва нужните документи и отговаря неразбираемо на въпросите на директорката, но тя не възразява срещу сделката.

Когато момчето е готово, мъжът в сивия костюм го отвежда от сивата каменна сграда и то никога повече не се връща в нея.

1875-1880

Силия отраства из театрите. По-често е в Ню Йорк, но има продължителни престои и в други градове. Бостън. Чикаго. Сан Франциско. От време на време пътува до Милано, Париж или Лондон. Всички до такава степен се сливат в едно, покрити с мъгла от плесен, кадифе и дървесни стърготини, че понякога тя не може да си спомни в коя страна се намира; не че има някакво значение.

Докато е малка, баща й я води със себе си навсякъде, разхожда я като любимо декоративно кученце в скъпа рокля из кръчмите след представление, за да я обсипват колегите и познатите му с комплименти.

Когато решава, че е прекалено висока, за да продължава да изпълнява ролята си на прелестен аксесоар, започва да я оставя в гримьорните или хотелите.

Всяка вечер тя се чуди дали баща й няма да изчезне завинаги, но той винаги се връща в малките часове, понякога я потупва нежно по главата, докато тя се преструва на заспала, а друг път я игнорира напълно.

Уроците й са се променили. Докато навремето я е занимавал в предварително уточнени, макар и нередовни часове, сега я изпитва постоянно, но никога пред публика.

Забранява й да извършва дори най-елементарни действия с ръце, като завързване на обувки например. Тя втренчва поглед към краката си, заповядва наум на връзките си да се вържат и развържат в далеч от перфектното панделки, мръщи се, когато се оплитат във възли.

Баща й посреща въпросите й с неохота. Все пак е разбрала, че мъжът в сивия костюм, когото Хектор беше нарекъл Александър, също си е взел ученик и че предстои някаква игра.

— Като шах ли? — пита веднъж тя.

— Не — отвръща баща й. — Не като шах.

Момчето расте в една къща в Лондон. Не вижда никого дори когато му сервират яденето в стаята — храната просто се появява върху покрити табли до вратата и изчезва по същия загадъчен начин. Веднъж месечно един човек, който не говори, пристига, за да го подстриже. Един път в годината същият този човек му взема мярка за нови дрехи.

Момчето прекарва по-голямата част от времето си в четене. И в писане, разбира се. Преписва части от книги, изписва думи и символи, които в началото не разбира, но му стават до болка познати, изнизвайки се отново и отново във все по-равни редове под изцапаните му с мастилени петна пръсти. Чете история, митология и романи. Бавно овладява чужди езици, макар да му е трудно да ги говори.