Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

На следващата вечер момчето е заведено в по-голям театър и отново е оставено само по време на представлението. Размерът на тълпата го изпълва с безпокойство — никога по-рано не е било на място с толкова много хора.

Мъжът на тази сцена изглежда по-възрастен от предишния фокусник. Облечен е в хубав костюм. Движенията му са по-прецизни. Всеки номер е не само необичаен, но и завладяващ.

Аплодисментите са повече от любезни.

Този фокусник не крие кърпички в маншетите на дантелената си риза. Птиците, които се появяват от всички страни, нямат клетки. Тези трикове момчето е виждало единствено по време на уроците си. Многократно го бяха информирали, че манипулациите и илюзиите трябва да бъдат пазени в дълбока тайна.

Момчето се присъединява към аплодисментите, когато Просперо Магьосника се покланя за последен път.

Учителят му отново отказва да отговори, на който и да е от въпросите му, преди да се върнат в Лондон.

Щом веднъж се озовава обратно в лондонската къща и започва обичайното си всекидневие, което сякаш никога не е било прекъсвано, мъжът в сивия костюм първо кара момчето да му посочи разликите в двете представления.

— Първият фокусник използваше механични приспособления и огледала, караше зрителите да гледат в друга посока, когато не искаше да забележат манипулациите му, с които създаваше фалшиво впечатление. Вторият фокусник, кръстен на херцога от „Бурята“ на Шекспир, се преструваше, че прави същите неща, но не използваше огледала или трикове. Той правеше онова, което правите и вие.

— Много добре.

— Познавате ли онзи човек? — пита момчето.

— Познавам го от дълго време — отвръща учителят.

— И той ли обучава някого на тези неща така, както вие учите мен?

Учителят кимва, но не казва нищо.

— Как е възможно зрителите да не виждат разликата? — възкликва момчето.

За него тя е очевидна, въпреки че не е в състояние да обясни точно причините. Почувства го във въздуха също толкова ясно, колкото го видя с очите си.

— Хората виждат онова, което искат да видят. И в повечето случаи — онова, което им се казва, че виждат.

Повече не се връщат към този въпрос.

Макар да има и други подобни пътувания — съвсем редки, — които не са точно почивки, момчето не вижда повече магьосници.

Просперо Магьосника използва джобно ножче, за да разреже върховете на пръстите на дъщеря си — един по един. Наблюдава безмълвно как момичето плаче, преди да се успокои достатъчно, за да ги изцери и капките кръв да се оттеглят бавно обратно в плътта му.

Кожата зараства, прекъснатите отпечатъци на пръстите се събират перфектно.

Раменете на Силия провисват, отпускат насъбралото се в тях напрежение; облекчението й е очевидно.

Баща й й дава само няколко мига почивка, преди отново да среже току-що зарасналите й пръсти.

Мъжът в сивия костюм вади копринена кърпичка от джоба си и я пуска върху масата, където тя се приземява с глухо тупване — в гънките й е скрито нещо тежко. Той дръпва копринения плат нагоре и изважда на показ съдържанието му — златен пръстен, — който се търкулва върху масата. Пръстенът е леко потъмнял и според момчето гравираният от вътрешната му страна надпис е на латински, но буквите са извити и пищно украсени, така че то не може да ги разчете.

Мъжът в сивия костюм връща кърпата в джоба си.

— Днес ще учим за обвързването — казва той.

Стигат до онази част от урока, която изисква практическа демонстрация, и той нарежда на момчето да сложи пръстена на пръста си. Никога не докосва ученика си, каквито и да са обстоятелствата.

Момчето напразно се мъчи да свали пръстена от пръста си, докато металната халка се впива в кожата му.

— Обвързването е завинаги, момчето ми — казва мъжът в сивия костюм.

— С какво съм обвързан? — момчето гледа смръщено към белега на мястото на пръстена.

— С едно задължение, което вече и без това имаш, и с един човек, когото няма да срещнеш още известно време. На този етап подробностите не са важни. Това е просто необходим технически акт.

Момчето само кимва и повече не разпитва, но същата тази нощ, когато отново остава само и не може да заспи, прекарва часове наред, загледано в ръката си на лунната светлина, и се чуди кой ли може да е човекът, с когото е обвързано.

На хиляди километри оттам, в един претъпкан със зрители театър, разтърсен от аплодисментите в чест на мъжа на сцената, Силия Боуен се свива на кълбо, скрита в сенките на непотребните декори, и заплаква.