Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

— Мисля, че това е мое — казва момчето след момент. Момичето подскача стреснато и за малко не изпуска тетрадката, но успява да я хване. Ръкавицата му пада върху тротоара. Момчето се навежда да я вдигне, а когато се изправя и й я подава, непознатата изглежда изненадана, че то й се усмихва.

— Извинявам се — отвръща момичето, взема ръкавицата си и бързо му подава тетрадката. — Изпуснахте я в парка и аз се опитах да ви я върна, но ви изгубих в тълпата и после… Съжалявам. — Тя млъква засрамено.

— Няма нищо — казва облекчено момчето. — Страхувах се, че съм я загубил безвъзвратно, което щеше да е много жалко. Дължа ви дълбоките си благодарности, госпожице…?

— Мартин — довършва тя, но отговорът й звучи като лъжа. — Изобел Мартин. — Следва въпросителен поглед, очакване да чуе неговото име.

— Марко — казва той. — Марко Алистър. — Вкусът на името оставя странен вкус в устата му, никога по-рано не е имал възможност да го изрече на глас. Толкова пъти е изписвал този вариант на псевдонима си, в който е включил и форма на псевдонима на учителя си, че името му се струва като собствено; добавянето на звук към даден символ обаче е съвсем различен процес.

Лекотата, с която Изобел го приема, го прави да изглежда по-истинско.

— Радвам се да се запозная с вас, господин Алистър — казва тя.

Най-разумното, което може да направи, е да си вземе тетрадката и да си тръгне. Но много не му се ще да се върне в празния апартамент.

— Мога ли да ви почерпя с едно питие в знак на благодарност, госпожице Мартин? — пита момчето, след като пъха тетрадката в джоба си.

Изобел се поколебава, явно не й е навик да приема покани за питиета от непознати мъже, срещнати в мрачни улични ъгли, но за изненада и на нея самата тя кима.

— Ще ми е изключително приятно, благодаря.

— Много добре — отбелязва Марко. — Но има по-добри кафенета от това… — Той махва към витрината до тях — … недалеч от тук, ако нямате нищо против да се поразходите в дъжда. Страхувам се, че не съм си взел чадър.

— Няма нищо — отвръща Изобел.

Марко й предлага ръката си и тя го хваща под лакът, после двамата тръгват надолу по улицата под леко ръсещия дъждец.

Подминават само една-две пресечки, спускат се по тясна алея и Марко усеща как дамата му се изпълва с напрежение от тъмнината, но щом спират пред добре осветен вход до един витраж, отново се отпуска. Той задържа вратата пред нея, докато Изобел влиза в малкото кафене, същото, което през последните няколко месеца му е станало любимо — едно от малкото места в Лондон, където се чувства наистина в свои води.

Всяка свободна повърхност е покрита със стъклени поставки, върху които трептят пламъците на свещи, стените са боядисани в наситеночервено. Из това интимно място се виждат само неколцина посетители и множество празни маси. Двамата сядат на една малка маса до прозореца. Марко махва на жената зад бара, която им донася две чаши бордо и оставя бутилката до малката ваза с жълта роза.

Докато дъждът тихичко потраква по стъклото на прозорците, двамата любезно разговарят за незначителни неща. Марко дава изключително оскъдна информация за себе си, а Изобел му отговаря със същото.

Пита я дали е гладна, а тя любезно отрича, което издава, че всъщност умира от глад. Марко отново привлича вниманието на жената зад бара, тя се връща след няколко минути с плато със сирене, плодове и нарязана багета на парчета.

— Как открихте това местенце? — пита Изобел.

— По метода на опита и грешките — обяснява Марко. — И огромен брой чаши с отвратително вино.

Изобел се смее.

— Извинете — казва тя. — Накрая поне си е струвало. Мястото е прелестно. Прилича на оазис.

— Оазис с много хубаво вино — съгласява се Марко и накланя чашата си към нейната.

— Напомня ми за Франция — казва Изобел.

— Французойка ли сте?

— Не. Но съм живяла там известно време.

— И аз. Макар да беше доста отдавна. А вие сте права, това място е типично френско. Мисля, че на това се дължи част от очарованието му. Толкова места наоколо не си правят труда да бъдат очарователни.

— Вие сте очарователен — казва Изобел и моментално се изчервява. Има вид на човек, който би взел думите си назад, стига да може.

— Благодаря ви — отвръща Марко, тъй като не знае какво друго да каже.

— Съжалявам — прошепва Изобел, очевидно засрамена. — Не исках да…

Гласът й съвсем заглъхва, но събрала смелост от изпитата чаша и половина вино, продължава:

— В тетрадката ви има вълшебства.