Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Марко рязко спира по средата на следващата пресечка, пред обширен заграден двор. Разположен е на няколко метра от тротоара, сивите каменни стени образуват алков.

— Това ще свърши работа — отбелязва момчето.

Дръпва Изобел от тротоара и я завежда между стената и портата, обръща я с гръб към мократа студена стена и застава право пред нея — толкова близко, че тя вижда всяка капчица по периферията на цилиндъра му.

— За какво? — В гласа й се прокрадва нетърпение.

Дъждът продължава да вали и двамата няма къде да се подслонят. Марко просто вдига скритата си в ръкавица ръка, за да я накара да замълчи, и се концентрира върху дъжда и стената зад главата й.

Никога по-рано не е изпробвал този трик върху друг човек и не е сигурен, че ще се справи.

— Вярвате ли ми, госпожице Мартин? — пита я той и я гледа със същия напрегнат поглед, както в кафенето, само че този път очите му са едва на няколко сантиметра от нейните.

— Да — отвръща без колебание тя.

— Добре — кима Марко, вдига ръка с плавно движение и я поставя върху очите на Изобел.

Тя замръзва от изненада. Не вижда нищо, усеща единствено влажната кожа на Марко върху своята. Потръпва, не е сигурна дали от студа, или от дъжда. Един глас близо до ухото й прошепва някакви думи и момичето трябва да напрегне слух, за да ги чуе, макар че не ги разбира. И тогава вече не чува дъжда, каменната стена зад гърба й става грапава, макар само допреди миг да е била гладка. Тъмнината става някак по-ярка и Марко спуска ръка.

Изобел примигва, за да свикне със светлината, и първото нещо, което вижда пред себе си, е Марко. Но нещо се е променило. По периферията на цилиндъра му няма капчици дъжд. Няма никакви капки; вместо това момчето е обгърнато от мека слънчева светлина. Но не това кара Изобел да ахне.

Онова, което предизвиква възклицанието й, е фактът, че двамата стоят насред гора, а гърбът й е облегнат на огромно старо стъбло на дърво. Дърветата наоколо са голи и черни, клоните им се протягат към яркосиния безкрай на небето. Земята е покрита с лека коричка сняг, която проблясва на слънцето. Идеален зимен ден, а на километри разстояние не се вижда никаква сграда — само сняг и гора. От близкото дърво се обажда птица, друга й отвръща отдалеч.

Изобел е поразена. Всичко е истинско. Тя усеща слънцето по кожата си, кората на дървото под пръстите си. Студът на снега е истински, макар роклята й вече да не е мокра от дъжда. Дори въздухът, който поема дълбоко с дробовете си, без съмнение е свеж и чист, без намек за лондонския смог. Не е възможно, но въпреки това е истинско.

— Невъзможно! — възкликва тя и се обръща към Марко.

Той се усмихва, ясните му зелени очи блестят на зимното слънце.

— Няма нищо невъзможно.

Изобел се смее с високия смях на щастливо дете.

През главата й пробягват милион въпроси, но тя не може да изкаже на глас нито един от тях. И тогава в ума й изведнъж изниква ясният образ на една карта, Le Bateleur.

— Вие сте магьосник! — казва тя.

— Не мисля, че преди вас някой друг ме е наричал така — отвръща Марко.

Изобел отново се смее и продължава да се смее, когато той се навежда по-близо и я целува.

Двойката птици закръжава над главите им, лек ветрец разклаща клоните на околните дървета.

За пешеходците, минаващи по тъмната лондонска улица, двамата не са нищо друго, освен двойка млади влюбени, целуващи се в дъжда.

Юли-ноември 1884 година

Просперо Магьосника не дава официално обяснение за оттеглянето си от сцената. През последните години турнетата му са толкова спорадични, че липсата на негови представления минава почти незабелязано.

Но в известен смисъл Хектор Боуен продължава с турнетата си, макар Просперо Магьосника да не го прави.

Пътува от град на град и предлага своята шестнайсетгодишна дъщеря в ролята на медиум.

— Мразя това, папа — често протестира Силия.

— Ако можеш да измислиш по-добър начин да оползотвориш времето си, докато настъпи моментът на предизвикателството ти, моля! И да не си посмяла да кажеш „четене“! Стига твоят начин да ти осигурява толкова пари, колкото спиритичните сеанси. Да не говорим колко добра практика са за теб — ще свикнеш да се изявяваш пред публика.

— Тези хора са непоносими — възразява Силия, макар че не точно това има предвид.

Клиентите й я карат да се чувства неудобно. Начинът, по който я гледат, умолителните им погледи и насълзените им очи. Виждат я като предмет, като мост към любимите хора, които са загубили и в които така отчаяно са се вкопчили.