Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

— Може би не съм в подходящото настроение, за да повярвам — казва Изобел, разхлабва възлите и оставя плетеницата настрана. Панделките се разливат като водопад върху страничното облегало на креслото. — Утре пак ще опитам.

— Тогава ми помогни — Марко вдига поглед от книгите си. — Помисли си за нещо. За някакъв предмет. Важен предмет, за който няма как да знам.

Изобел въздъхва, но покорно затваря очи и се концентрира.

— Пръстен — отбелязва Марко след миг, стигнал до въображаемата вещ в съзнанието й толкова лесно, сякаш му го е нарисувала на лист хартия. — Златен пръстен със сапфир, ограден с два диаманта.

Очите на Изобел се отварят бързо.

— Как разбра?

— Годежен пръстен ли е? — продължава усмихнато Марко.

Тя закрива устата си с длан, преди да кимне.

— Продала си го — добавя той, улавяйки фрагментите от спомена, съпътстващ пръстена. — В Барселона. Избягала си и си уредила да се омъжиш, ето защо си в Лондон. Защо не ми каза?

— Това не е подходяща тема за разговор — отговаря Изобел. — А и ти самият почти нищо не ми споделяш за себе си — може и ти да си избягал и да си уредил женитбата си.

За момент двамата се гледат втренчено един друг, докато Марко се опитва да намери подходящ отговор, после Изобел избухва в смях.

— Вероятно е търсил пръстена по-дълго време, отколкото е търсил мен — тя поглежда към голата си ръка. — Беше такова прелестно нещо, почти не исках да се разделям с него, но нямах пари, нито друго за продан.

Марко понечва да каже, че със сигурност е получила добра цена, но в този момент на вратата се почуква.

— Хазяинът ти ли е? — прошепва Изобел, но Марко опира пръст до устните си и поклаща глава.

Само един човек чука на тази врата без предупреждение.

Марко прави знак на гостенката си да се скрие в съседния кабинет, преди да отвори.

Мъжът в сивия костюм не влиза в апартамента. Никога не е стъпвал в него от момента, в който е организирал досега на ученика си с истинския свят.

— Ще кандидатстваш за работа при този човек — казва, без да поздрави, и изважда някаква избеляла визитка от джоба си. — По всяка вероятност ще имаш нужда от име.

— Имам си име — отвръща Марко.

Мъжът в сивия костюм не се интересува какво може да си е избрал ученикът му.

— Интервюто ти е утре следобед — продължава. — Напоследък съм придвижил доста от бизнес въпросите на мосю Лефевр и горещо съм те препоръчал, но ти трябва да направиш необходимото, за да си осигуриш позицията.

— Това да не би да е началото на предизвикателството?

— По-точно предварителна маневра, която ще те постави в по-изгодно положение.

— Кога започва самото предизвикателство? — пита Марко, макар че го е правил стотици пъти и никога не е получавал конкретен отговор.

— По някое време ще стане ясно — отвръща мъжът в сивия костюм. — Когато започне, ще бъде разумно от твоя страна да се концентрираш върху самия противник… — очите му многозначително се насочват към затворената врата на кабинета — … без да се разсейваш.

После се обръща, поема по коридора и оставя Марко да препрочита отново и отново името и адреса върху избелялата визитна картичка.

Хектор Боуен най-накрая отстъпва пред настояванията на дъщеря си да останат в Ню Йорк, но го прави по лични съображения.

Понякога подхвърля по някой коментар, че Силия трябва да се упражнява повече, но през по-голямата част от времето я игнорира и се затваря сам в кабинета на горния етаж.

Силия е доста доволна от това положение и прекарва по-голямата част от дните си в четене. Измъква се, за да посещава книжарниците, изненадана, че баща й не се интересува откъде идват купищата книги с нови подвързии.

И често се упражнява да чупи всякакви неща из къщата и да ги превръща отново в едно цяло. Кара книгите да летят като птици из стаята, изчислява колко надалеч могат да стигнат, преди да й се наложи да коригира техниката си.

Става много веща в манипулирането на платове, преправя роклите си така майсторски, сякаш някой изключителен шивач е отпуснал страничните им ръбове, за да поберат теглото, което си е върнала. Отново чувства тялото си като свое.

Трябва да напомня на баща си да слиза от кабинета за закуска, обяд и вечеря, въпреки че напоследък той й отказва все по-често и почти не напуска стаята си.

Днес дори няма да отвърне на настойчивото й почукване. Омагьосал е ключалките така, че да не могат да бъдат отваряни без неговия ключ. Ядосана, Силия ритва вратата с ботуш и за нейна изненада тя се отваря.