Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

И по причини, които Бейли не е в състояние да обясни, той върви към цирка, въоръжен със значително количество решителност.

Изглежда по същия начин, както когато го видя за пръв път — още нямаше навършени шест години.

И тогава се беше материализирал на същото място, а сега изглежда така, сякаш никога не си е тръгвал. Сякаш просто е бил невидим в продължение на петте години, през които полето е било празно.

На шест години не му беше позволено да посети цирка. Родителите му го смятаха за твърде малък, затова можеше само да зяпа като омагьосан отдалеч към шатрите и светлините.

Беше се надявал, че циркът ще остане достатъчно дълго, за да порасне достатъчно, че да го допуснат вътре, но две седмици по-късно циркът изчезна без предупреждение и остави малкия Бейли с разбито сърце.

Ала сега се е върнал.

Пристигнал е само преди няколко дни и все още е новост. Ако беше тук от по-дълго време, Каролайн сигурно щеше да избере друго предизвикателство, но в момента циркът е събитието, за което говорят всички в града, а сестра му обича предизвикателствата й да са en vogue, в крак с модата.

Предишната вечер беше първото посещение на Бейли в цирка.

Не приличаше на нищо, което някога беше виждал. Светлините, костюмите, всичко беше толкова различно. Сякаш беше избягал от всекидневния си живот и се беше озовал в друг свят.

Беше очаквал да наблюдава шоу. Да седи на стол и да гледа.

Бързо беше разбрал грешката си.

Циркът бе нещо, което трябваше да изследва.

И той го направи възможно най-добре, макар да се чувстваше ужасно неподготвен. Не знаеше коя палатка да избере от дузината възможни, примамливите табели над всяка от тях намекваха за съдържанието им. И всеки завой, който правеше през извиващите се алеи, го водеше към още палатки, още табели, още мистерии.

Откри една палатка с акробати и остана сред тях, докато се въртяха и премятаха, а вратът го заболя да гледа нагоре. Разходи се из палатка, пълна с огледала, и видя стотици хиляди образи на Бейли да го наблюдават с разширени очи; и всеки от тях носеше същата сива шапка като неговата.

Дори храната беше невероятна. Ябълки, потопени в карамел, толкова тъмни, че изглеждаха почти черни, но си оставаха леки, хрупкави и сладки. Шоколадови прилепи с невероятно крехки крила. Най-вкусният сайдер, който Бейли някога беше опитвал.

Всичко беше магическо. И сякаш продължи цяла вечност. Никоя от алеите не свършваше, преливаше се в други или се извиваше обратно към двора.

Впоследствие не можа да го опише подобаващо. Успя само да кимне, когато майка му го попита дали се е забавлявал.

Не останаха толкова дълго, колкото му се искаше. Ако родителите му бяха позволили, Бейли щеше да прекара там цялата нощ, имаше още толкова много палатки за изследване. Но го подкараха обратно към къщи и го сложиха да си легне едва след няколко часа, когато го успокоиха с обещанието, че следващия уикенд ще се върне обратно, макар момчето тревожно да си спомняше колко бързо беше изчезнал циркът предишния път. Копнееше да се върне там още от мига, в който напусна очертанията му.

Сега се чуди дали не прие предизвикателството отчасти за да се озове по-скоро в цирка.

Отнема му почти десет минути да измине целия път през полето и колкото повече приближава, толкова по-големи и потискащи му се струват палатките и толкова повече се изпарява решимостта му.

Вече се опитва да измисли нещо, което да използва като доказателство, без да му се налага да влиза вътре, но стига пред вратите.

Те са почти три пъти по-високи от него, буквите отгоре, изписващи вълшебното Le Cirque des Rêves, почти не се виждат на дневната светлина — всяка е може би с размер на голяма тиква. Извивките от ковано желязо покрай тях му напомнят за ластарите на тиквите. Вратите са заключени със сложна ключалка, а над тях виси малък надпис от украсени букви:

Отваряме с падането на нощта,

затваряме с пукването на зората.

Отдолу с прости букви е изписано:

Нарушителите ще бъдат обезкървени.

Бейли няма представа какво означава „обезкървени“, но звученето на думата не му харесва. На дневна светлина циркът е странен, прекалено тих. Няма музика, няма шум. Само чуруликането на птичките наблизо и шумоленето на листата на дърветата. Бейли има чувството, че вътре няма никого — сякаш цялото място е изоставено. Мирише така, както и през нощта, но по-слабо — на карамел, пуканки и дим от огньовете.

Момчето хвърля поглед обратно през полето. Останалите продължават да стоят на дървото, макар че отдалеч изглеждат съвсем малки. Без съмнение го наблюдават, затова решава да заобиколи от другата страна на оградата. Вече не е напълно сигурен, че иска да го направи, а ако го стори, не желае да бъде наблюдаван.