Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

По-голямата част от оградата граничи с краищата на палатките, така че наистина няма откъде да се влезе, освен през портите. Бейли продължава да върви.

Няколко минути след като загубва от поглед дървото, открива една част от оградата, която опира в малка алея покрай стената на една от палатките. Мястото е достатъчно добро да се опита да се промъкне през него.

Бейли открива, че всъщност много иска да влезе вътре. Не само заради предизвикателството, но и защото е любопитен. Ужасно, безнадеждно любопитен. А зад доказването си пред Каролайн и тайфата, зад любопитството, го гложди нуждата да се върне.

Железните решетки са дебели и гладки, дори без да е опитал, знае, че няма да успее да се изкатери по тях. Освен че няма къде да стъпи, върховете на решетките са извити навън като остриета на пики. Не са особено страшни, но определено не изглеждат гостоприемни.

Ала оградата очевидно не е строена със специалната цел да държи едно десетгодишно момче отвън, защото, макар решетките да са стабилни, те са разположени почти на трийсет сантиметра една от друга. А Бейли, както е дребен, може сравнително лесно да се промуши между тях.

Поколебава се само за миг, но знае, че по-късно ще се мрази, ако поне не опита, без значение какво ще се случи след това.

Мислеше си, че чувството ще е по-различно — както през нощта, но докато се провира през решетката на оградата и застава на алеята между палатките, се чувства точно по същия начин, както отвън. Ако магията продължава да е там и през деня, той не може да я усети.

И циркът наистина изглежда изоставен, не се виждат никакви работници или артисти.

Вътре е още по-тихо; не чува птичките. Листата, които са шумолели в краката му навън, не са го последвали от другата страна, въпреки че има достатъчно място, за да ги довее бризът през решетките.

Бейли се чуди накъде да поеме и какво би могло да се сметне за доказателство, че е изпълнил предизвикателството. Не вижда какво може да вземе, само гола земя и гладките стени на палатките. На светлината изглеждат удивително стари и износени, и той се чуди от колко време пътува този цирк и накъде поема, когато си тръгва от градчето. Трябва да го превозва някакъв специален цирков влак, но пък на близката гара не се виждат никакви влакове, а и доколкото може да каже, никой никога не е виждал подобен влак да пристига и да потегля.

В края на алеята Бейли завива надясно и се озовава сред редица палатки, всяка от които има вход със закачена табела над него. На едната пише: „ПОЛЕТИ НА ВЪОБРАЖЕНИЕТО“; на друга — „НЕБЕСНИ ЕНИГМИ“. Бейли притаява дъх, когато минава покрай палатката със „СТРАШНИ ЗВЕРОВЕ И СТРАННИ СЪЗДАНИЯ“, но отвътре не се чува никакъв звук. Не открива нищо, което да вземе със себе си, а не желае да открадне някоя табела. Единственото, което се вижда с просто око, са парчета хартия и някоя и друга стъпкана пуканка.

Следобедното слънце хвърля дълги сенки над палатките, простира се над сухата земя. На някои места тревата е боядисана или поръсена със ситен бял прах, на други — с черен. Бейли ясно вижда кафявата пръст отдолу, изровена от множеството минали крака. Докато завива зад следващия ъгъл, се чуди дали я боядисват всяка вечер, и понеже гледа надолу, едва не се сблъсква с едно момиче.

Тя стои по средата на пътеката между палатките — просто си стои, сякаш го чака. Изглежда приблизително на същата възраст като него и е облечена в нещо, което може да бъде наречено единствено костюм, защото това със сигурност не са нормални дрехи. Бели ботушки с множество копчета, бели чорапи, бели ръкавици, бяла рокля, ушита от всевъзможни парчета плат — дантела, коприна и памук, събрани в едно, а над роклята има късо жакетче във войнишки стил. Всеки сантиметър от врата й надолу е покрит в бяло, което прави червената й коса направо шокираща.

— Не трябва да си тук — казва кротко червенокосото момиче. Не звучи разстроена, нито дори изненадана. Бейли на няколко пъти примигва срещу нея, преди да успее да отвърне.

— Аз… ъ-ъ-ъ, знам — казва и му се струва, че е произнесъл най-тъпата реплика на света, но момичето само го гледа. — Съжалявам — добавя той и думата му звучи още по-глупаво.

— Вероятно трябва да си тръгнеш, преди някой друг да те е видял. — Момичето хвърля поглед през рамо, но Бейли не може да каже какво точно очаква да види непознатата. — От коя страна влезе?

— Отзад, ъ-ъ… — Бейли се извръща, но не може да каже откъде е дошъл, алеята преминава в самата себе си, а той не вижда никакви табели, за да знае откъде е минал. — Не съм сигурен — добавя.