Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Но от известно време насам не е имало статия, която да го е изваждала от кожата му до такава степен, както последната. И със сигурност от години не е имало статия, която да го предизвика да хвърля нож по нея.

Ножът отново полита и този път пронизва думата „сцена“. Чандреш отива да го вземе, отпива глътка бренди по пътя. За момент любопитно измерва с поглед разкъсаната статия, гледа втренчено почти унищожените думи. После изревава, викайки Марко.

С билета си в ръка вие следвате безкрайната опашка от редовни посетители и влизате в цирка. Докато чакате, гледате ритмичното движение на черно-белия часовник.

Единственият път напред след будката за билети е през завеса на гъсти райета. Един след друг зрителите минават през нея и изчезват от погледа ви.

Щом идва вашият ред, дръпвате завесата и пристъпвате напред. Завесата отново се затваря и вие се оказвате погълнат от тъмнината.

Отнема ви няколко секунди да свикнете с нея и тогава, подобно на звезди, наоколо започват да се появяват дребни точици светлина, опасват тъмните стени пред очите ви.

И докато само допреди няколко секунди сте били толкова близо до останалите посетители на цирка, че сте можели да ги докоснете с ръка, сега сте сам и си проправяте пипнешком път напред през тунел, подобен на лабиринт.

Тунелът прави резки завои, единствената светлина идва от малките лампички. Няма как да разберете колко далеч сте стигнали, нито в каква посока се движите.

Накрая се изправяте пред втора завеса. Меката като кадифе материя се разтваря с лекота още щом я докосвате.

Светлината от другата страна е ослепителна.

Конкорд, Масачузетс, септември 1897 година

Петимата седят сред клоните на дъба, огрени от лъчите на следобедното слънце. Каролайн е на най-високия клон, защото винаги се изкачва най-нагоре. Най-добрата й приятелка Мили е кацнала току под нея. Братята Макензи, които целят катеричките с жълъди, са малко по-ниско от тях двете, но все пак достатъчно високо. Той винаги е на най-ниските клони. Не защото се страхува от високото, а поради мястото си в групата, когато изобщо го допускат да бъде част от нея. Да си по-малкият брат на Каролайн, е едновременно благословия и проклятие. Понякога позволяват на Бейли да се присъедини към тях, но никога не го оставят да забрави мястото си.

— Истина или предизвикателство — вика сестра му от горните клони. Не получава отговор, затова пуска един жълъд право върху главата на брат си. — Истина. Или. Предизвикателство. Бейли — повтаря тя.

Бейли почесва главата си през шапката. Може би жълъдът е отговорен за онова, което избира.

„Истина“ е примиренческият отговор, вик срещу жестоката хвърляща жълъди версия на Каролайн на играта.

„Предизвикателство“ е някак по-бунтарско. Макар и да я иронизира, поне не е страхливец. Изглежда като правилния отговор и той е доста горд от себе си, когато на Каролайн й отнема няколко мига, преди да отговори. Седи на клона си на около четири метра над главата му, клати крака и гледа към полето, докато се мъчи да формулира предизвикателството си. Братята Макензи продължават да тормозят катеричките. После Каролайн се усмихва и се изкашля, за да се изкаже.

— Предизвикателството на Бейли — казва тя, превръщайки го само в негово и ничие друго; обвързва го.

Той започва да се притеснява още преди да е изрекла в какво всъщност се състои въпросното предизвикателство. Каролайн млъква драматично, преди да продължи:

— Предизвикателството на Бейли е да влезе тайно в Нощния цирк.

Мили ахва. Братята Макензи престават да хвърлят жълъди и вдигат очи към нея, напълно забравили за катеричките. По лицето на Каролайн се разлива огромна усмивка, докато погледът й измерва брат й.

— И да донесе нещо оттам за доказателство — добавя, неспособна да сдържи триумфа в гласа си.

Предизвикателството е неизпълнимо и всички го знаят.

Бейли обръща очи към мястото, където куполите на цирка се издигат като планински върхове насред долината. През деня е напълно замрял, без никакви светлини, музика или тълпи от хора. Само група палатки на черни и бели райета на следобедното слънце. Изглежда странен и може би малко мистериозен, но не и изключителен. Не и посред бял ден. Нито пък е ужасно плашещ, мисли си Бейли.

— Ще го направя — отвръща.

Скача от своя нисък клон и тръгва през полето, без да изчаква да чуе отговорите им; не желае Каролайн да оттегли предизвикателството си. Сигурен е, че е очаквала от него да се откаже. Покрай ухото му профучава един жълъд, но нищо повече.