Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Говорят за нея така, сякаш дори не е в стаята, сякаш е безплътна също като обичните им духове. Трябва да положи огромни усилия над себе си, за да не се отдръпва всеки път, когато неизбежно се стига до прегръдки и сълзливи благодарности.

— Тези хора не означават нищо — отвръща баща й. — Дори не могат да осъзнаят какво точно си мислят, че виждат и чуват, затова им е по-лесно да вярват, че получават свръхестествени трансмисии от отвъдното. Защо да не се възползваме от това, особено след като с такова желание копнеят да се разделят с парите си за нещо толкова просто?

Силия не спира да твърди, че никакви пари не са в състояние да компенсират подобно мъчение, но Хектор не отстъпва и двамата продължават да пътуват, да отместват маси с поглед и да наподобяват призрачно почукване по покритите с различни тапети стени.

Удивена е от начина, по който клиентите им дават мило и драго за този вид комуникация, заради едното убеждение. Тя нито веднъж не е изпитвала желание да се свърже с мъртвата си майка, а и се съмнява, че майка й от своя страна би искала да говори с нея, ако можеше, особено чрез подобни сложни методи.

Това е лъжа, иска й се да им каже. Мъртвите не се носят наоколо, не почукват любезно по чаши за чай и по плотове на маси, нито шепнат през развети завеси.

Понякога чупи така ценните им вещи и прехвърля вината на неспокойните духове.

Всеки път, когато сменят мястото, Хектор й избира ново име, но доста често използва Миранда, вероятно защото знае колко много я дразни то.

Изтощена е в резултат на дълги месеци обиколки из страната, както и от напрежението и от факта, че баща й я храни много оскъдно — защото, твърди той, видът на бездомно дете й придавал по-голяма убедителност, приближавал я повече до другата страна.

Едва когато наистина й прилошава по време на сеанс, вместо както обикновено да изпълни перфектно предварително режисирания драматичен припадък, той се съгласява да се върнат в дома им в Ню Йорк, за да й даде почивка.

Един ден, по време на следобедния чай, докато неодобрително мята погледи към количеството сладко и сметаната, с които дъщеря му маже курабиите си, той споменава, че е обещал услугите й на една опечалена вдовица в другия край на града, която се е съгласила да плати двойна такса.

— Казах, че можеш да си починеш — възразява баща й, когато Силия отказва, без да вдига поглед от книжата, разпръснати по масата. — Имаше цели три дни и те са ти повече от достатъчно. Изглеждаш ми добре. Един ден ще станеш по-хубава дори от майка си.

— Изненадана съм, че си спомняш как е изглеждала — отвръща Силия.

— Нима? — вдига вежди баща й, поглежда я и продължава, когато тя се намръщва в отговор. — Може да съм прекарал само няколко седмици в нейната компания, но си я спомням много по-ясно, отколкото ти, която си живяла с нея цели пет години. Времето е относително нещо. Някой път ще го разбереш.

След тези думи отново насочва вниманието си към книжата.

— А какво стана с онова предизвикателство, за което уж ме подготвяш? — пита Силия. — Или това е просто още един начин да спечелиш пари?

— Силия, скъпа — отвръща Хектор. — Предстоят ти страхотни неща, но ние нямаме контрол върху момента, в който ще започнат. Първият ход не е наш. Просто ще бъдем уведомени, когато настъпи моментът да те извадим на дъската.

— Тогава какво значение има какво ще правя междувременно?

— Имаш нужда от практика.

Силия накланя глава, без да откъсва поглед от баща си, отпуска ръце върху масата. Всички листи се сгъват сами в най-разнообразни форми: пирамиди, цилиндри, хартиени птички с шумолящи крила.

Баща й раздразнено я поглежда. Вдига тежкото стъклено преспапие и го стоварва върху ръката й — достатъчно силно, за да счупи китката й.

Хартиите се разгъват и отново се пръсват по повърхността на масата.

— Имаш нужда от практика — повтаря той. — Все още не успяваш да се контролираш.

Силия мълчаливо напуска стаята, стиснала китката си и преглъщайки сълзите си.

— И за бога, престани да ревеш! — извиква баща й след нея.

Отнема й почти час, за да нагласи и излекува счупените на парченца костици.

Изобел седи в рядко използваното кресло в стаята на Марко. Около пръстите й са увити копринени панделки в цветовете на дъгата — напразно се мъчи да превърне лентите в сложна плетеница.

— Изглежда толкова глупаво — отбелязва тя, докато се мръщи на заплетените панделки.

— Това е най-обикновен амулет — възразява Марко от мястото си зад отрупаното с отворени книги бюро. — По една лента за всеки елемент, всичките свързани с възли и добро желание. Същото като картите ти е, само че оказва влияние върху субекта, вместо просто да предсказва значението му. Но няма да подейства, ако не вярваш, както много добре знаеш.