Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Поглежда го, за да види реакцията му, но Марко не казва нищо и тя отмества очи встрани.

— Вълшебства — повтаря само за да запълни мълчанието. — Талисмани, символи… Не знам какво означават, но са магически, нали?

Изобел нервно отпива от виното си, преди да се осмели отново да погледне към момчето.

Марко внимателно подбира думите си, наясно е в каква посока поема разговорът.

— И какво може да знае една млада дама, живяла някога във Франция, за магии и талисмани? — пита той.

— Само онова, което съм чела в книгите. Не си спомням значението на всичките. Познавам само астрологичните символи, а също и някои от алхимичните, но не съм особено добре запозната с тях.

Изобел прави пауза, сякаш не може да реши дали да продължи, но накрая добавя:

— La Roue de Fortune, Колелото на късмета. Картата от вашата книга. Познавам я. Самата аз имам карти таро.

Макар по-рано Марко да я е определил като малко повече от средно интересна и доста хубавичка, това разкритие променя нещата. Той се навежда през масата със значително повишен интерес.

— Искате да кажете, че владеете таро ли, госпожице Мартин? — пита той.

Изобел кима.

— Да, или поне се опитвам. Гледам само на себе си, което, предполагам, не може да се нарече истинско предсказване… Научих се преди няколко години.

— Носите ли картите със себе си? — пита Марко.

Изобел отново кима.

— Много бих искал да ги видя, ако не възразявате — добавя той, когато тя не прави никакво движение да извади тестето от чантата си.

Изобел обхожда с поглед останалите посетители в заведението. Марко нехайно махва с ръка.

— Не се притеснявайте — успокоява я той, — нужно е много повече от едно тесте карти, за да ги уплашите. Но ако не искате, ще ви разбера.

— Не-не, нямам нищо против — казва Изобел, бръква в чантата си и внимателно изважда тесте, увито в черна коприна. Изважда картите от опаковката им и ги поставя върху масата.

— Може ли? — поглежда я въпросително Марко, докато посяга.

— Разбира се — изненадано отвръща Изобел.

— Някои хора не обичат други да им пипат картите — обяснява той, спомняйки си детайли от уроците си по предсказания, докато леко повдига тестето. — Не бих искал да изглеждам нахален. — Марко обръща най-горната карта, Le Bateleur. Магьосника. Марко не може да се сдържи и се усмихва на картата, преди да я върне обратно в купчината.

— Вие предсказвате ли бъдещето? — пита го Изобел.

— О, не. Запознат съм с картите, но те не ми говорят нищо, поне не достатъчно, за да съм в състояние да направя сносно предсказание. — Той вдига очи към Изобел, все още не е сигурен какво да мисли за нея. — Но на вас те ви говорят, нали?

— Никога не съм мислила за тях по този начин, но предполагам, че е така — отвръща момичето.

Седи тихо и го гледа как прехвърля картите в ръцете си. Прави го със същото внимание, с което тя самата бе разглеждала тетрадката му, държи нежно картите за крайчетата им. Когато вече е разгледал цялото тесте, той отново го връща на масата.

— Много са стари — отбелязва. — Много по-стари от вас самата, осмелявам се да предположа. Мога ли да попитам как сте се сдобили с тях?

— Открих ги в една кутия за бижута в антикварен магазин в Париж преди много години — отговаря Изобел. — Продавачката дори не искаше да ми вземе пари, просто ми каза да ги изнеса от магазина й. Нарече ги „дяволски карти“. Cartes du Diable.

— Хората са много наивни, що се отнася до такива неща — изрича Марко фразата, която учителят му често е повтарял едновременно като неодобрение и предупреждение. — По-скоро биха ги отписали като дяволски, отколкото да се опитат да ги разберат. Неприятна истина, но истина.

— За какво е тетрадката ви? — пита Изобел. — Не искам да нахалствам, но ми се стори интересна. Надявам се да ми простите, че я разгледах.

— Е, в това отношение сме квит, след като и вие ми позволихте да ви видя картите — усмихва се той. — Но се страхувам, че е доста сложно, и вярвам, че не е лесно за обяснение.

— Мога да повярвам в много неща — предизвикателно отговаря Изобел.

Марко не отвръща нищо, но я гледа също толкова напрегнато, колкото и картите й преди малко. Изобел не отмества очи встрани.

Изкушението е твърде голямо. Да открие човек, който поне малко да разбира света, в който той самият е прекарал почти целия си живот. Знае, че трябва да остави нещата на този етап, но не може.

— Мога да ви покажа, ако желаете — казва след миг.

— Много бих искала — отвръща Изобел.

Допиват виното си и Марко оправя сметката с жената зад бара. Слага цилиндъра на главата си и хваща Изобел за ръка, докато двамата излизат от топлото кафене вън, на дъжда.