Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Мъжът в сивия костюм пъха визитката в джоба си, без да я удостои с поглед.

— Не съм чувал за него. А и не съм много съгласен подобни неща да стават публично достояние. Ще си помисля.

— Глупости, публиката е част от забавлението! С нея идват толкова много ограничения, толкова много предизвикателни параметри, които трябва да се заобикалят.

Мъжът в сивия костюм се замисля върху думите му, преди да кимне.

— Имаме ли клауза за разкриване на самоличността на играчите? Ще е честно, като се има предвид, че вече съм наясно с твоя избор.

— Нека да не си поставяме ограничения, с изключение на основните правила за намеса, и да видим какво ще се случи — отвръща Хектор. — Искам да надхвърля границите с това момиченце. Да няма ограничения и във времето. Дори ще ти дам правото да започнеш пръв.

— Много добре. Имаме сделка. Ще те държа в течение. — Мъжът в сивия костюм става, изтръсква невидима прашинка от ръкава си. — Беше ми приятно да се запознаем, госпожице Силия.

Силия изпълнява още един идеален реверанс, като през цялото време измерва непознатия с недоверчив поглед.

Мъжът в сивия костюм докосва шапката си, докато се сбогува с Просперо, и изчезва през вратата, а после и от театъра, движейки се подобно на сянка по оживената улица.

В гримьорната Хектор Боуен се подсмихва под мустак, докато дъщеря му тихичко стои в ъгъла и гледа към белега на пръста си. Болката е изчезнала толкова бързо, колкото и самият пръстен, но прясната червена следа си остава.

Хектор вдига сребърния джобен часовник от масата и сравнява времето с това, което показва стенният часовник. Бавно го навива, като наблюдава напрегнато стрелките, описващи кръгове върху циферблата.

— Силия — казва той, без да поглежда към нея, — защо навиваме часовниците си?

— Защото всичко изисква енергия — покорно рецитира тя, без да откъсва очи от ръката си. — Трябва да влагаме усилие и енергия във всичко, което искаме да променим.

— Много добре. — Хектор разклаща леко часовника и го прибира в джоба си.

— Защо нарече онзи мъж Александър? — пита Силия.

— Глупав въпрос.

— Това не е името му.

— Ти пък откъде може да знаеш? — пита Хектор дъщеря си и повдига брадичката й, за да срещне погледа й със своите тъмни очи.

Силия го гледа напрегнато, без да е сигурна как да обясни. Тя прекарва отново през съзнанието си образа на мъжа със сивия костюм, бледите очи и острите черти, опитвайки се да разбере поради каква причина името не му подхожда.

— Това не е истинско име — отвръща тя. — Невинаги се е наричал така. Носи го, както носи шапката си. Може да го свали, ако пожелае. Също както ти можеш да сториш с Просперо.

— По-умна си, отколкото смятах — отбелязва Хектор, без да си прави труда да потвърди или отхвърли догадките й относно името на колегата му. Взема цилиндъра си от стойката за шапки и го нахлузва на главата й, като скрива въпросителния й поглед зад стена от черна коприна.

Лондон, януари 1874 година

Сградата е сива като тротоара пред нея и небето отгоре, изглежда толкова нетрайна, колкото и облаците — сякаш ще изчезне във въздуха без предупреждение. Невзрачният сив камък я кара да се слива с околните сгради; изключение прави единствено мръсната табелка, закачена до вратата. Дори директорката вътре е облечена в наситено въгленово черно.

И въпреки това мъжът в сивия костюм изглежда не на място сред тази атмосфера. Кройката на костюма му е твърде перфектна. Дръжката на бастуна под блестящите му от чистота ръкавици е прекалено добре излъскана.

Той казва името си, но директорката го забравя почти веднага, а й е неудобно да го помоли да го повтори. По-късно, когато подписва необходимите документи, подписът му е напълно неразбираем, пък и формулярът е изгубен само няколко седмици след попълването му.

Мъжът изброява необичайни критерии за онова, което търси. Директорката е изненадана, но след няколко въпроса и уточнения, води три деца: две момчета и едно момиче. Мъжът изисква да разговаря с всяко от тях насаме и директорката неохотно се съгласява.

Разговорът с първото момче продължава само няколко минути, след което е пуснато да си ходи. Докато пресича коридора, другите две деца търсят с поглед някакъв знак за онова, което могат да очакват, но момчето само поклаща глава.

Момичето е задържано малко по-дълго, но накрая също е отпратено със сбърчено от объркване чело.

Накрая в стаята е въведено последното момче. Мъжът в сивия костюм му посочва един стол от другата страна на бюрото, а самият той застава наблизо.