Эрин Моргенштерн: Нощният цирк

След края на представлението мъжът в сивия костюм с лекота си проправя път сред тълпите зрители, изпълнили фоайето на театъра. Плъзва се незабелязано през една скрита врата зад завеса, водеща към гримьорните. Сценичните работници и гардеробиерите не проявяват особен интерес към него.

Потропва на вратата в дъното на коридора със сребърната дръжка на бастуна си.

Вратата се отваря сякаш сама и разкрива разхвърляна гримьорна, чиито стени са покрити с огледала, отразяващи Просперо под различни ъгли.

Смокингът му е захвърлен мързеливо върху едно кадифено кресло, а жилетката му виси разкопчана над гарнираната с дантела риза. Цилиндърът, заемащ съществена част от представлението, виси на близката стойка за шапки.

На сцената Просперо изглежда по-млад, пластовете грим и блясъкът на прожекторите скриват възрастта му. Лицето в огледалата е сбръчкано, косата — силно посивяла. Но при вида на застаналия на прага мъж, върху устните на магьосника се появява усмивка, в която има нещо младежко.

— Не ти хареса, нали? — пита Просперо сивото призрачно отражение, без да се извръща от огледалото. Изтрива от лицето си плътен слой пудра с някога бяла кърпа.

— За мен също е удоволствие да те видя, Хектор — казва мъжът в сивия костюм, докато безшумно затваря вратата зад гърба си.

— Знам, че всяка минута ти беше противна — продължава през смях Хектор Боуен. — Наблюдавах те, не се опитвай да отричаш.

Обръща се и протяга ръка, която мъжът в сивия костюм не поема. В отговор Хектор свива рамене и драматично махва с пръсти към отсрещната стена. Кадифеното кресло се плъзва напред от отрупания със сандъци и шалове ъгъл, докато смокингът полита нагоре, подобно на сянка, и покорно увисва на една закачалка в гардероба.

— Заповядай, седни — кани го Хектор. — Страхувам се, че креслото ми не е толкова удобно като местата в ложата.

— Не мога да кажа, че одобрявам подобно нещо — признава мъжът в сивия костюм, докато сваля ръкавиците си и изтупва с тях прахта от креслото, преди да седне. — Да се представят разни манипулации за фокуси и илюзии. Да се карат хората да плащат за това.

Хектор хвърля изцапаната с пудра кърпа върху масата, покрита с четки и гримове.

— Нито един човек от публиката не вярва дори за секунда, че онова, което правя, е реално — той махва по посока на сцената. — В това е красотата на моето изкуство. Виждал ли си приспособленията, които разни фокусници строят, за да придадат по-зрелищен вид дори на най-скучните си номера? Приличат на покрити с перушина риби, опитващи се да убедят публиката, че могат да летят, а аз просто съм като птица сред тях. Публиката не вижда разликата, само разбира, че съм по-добър.

— Това не прави заниманието ти по-малко несериозно.

— Тези хора се редят на опашка, за да присъстват на мистификация — отвръща Хектор. — А това аз мога да направя с доста по-голяма лекота от повечето си колеги. Ще е жалко, ако оставя възможността да ми се изплъзне. Също така печеля по-добре, отколкото би си помислил. Искаш ли нещо за пиене? Тук някъде има скрити бутилки, макар да не съм съвсем сигурен къде са чашите. — Той разравя боклуците, струпани върху една маса, избутва встрани купища вестници и една празна клетка за птици.

— Не, благодаря — отвръща мъжът в сивия костюм, намества се на мястото си и опира ръце върху дръжката на бастуна си. — Представлението ти беше любопитно, а реакцията на публиката — някак объркваща. Липсваше ти прецизност.

— Не мога да си позволя да съм достатъчно добър, ако искам да повярват, че съм измамник като останалите — обяснява Хектор през смях. — Благодаря ти, че дойде и геройски изтърпя мъчението да изгледаш шоуто ми. Изненадан съм, че изобщо се появи, бях започнал да губя надежда. Цяла седмица пазих онази ложа за теб.

— Не отхвърлям често поканите, които ми отправят хората. В писмото си казваш, че имаш някакво предложение за мен.

— Така е, наистина! — възкликва Хектор и плясва рязко с ръце. — Надявах се, че ще си в настроение за една игра. Отдавна не сме се състезавали. Но първо трябва да се срещнеш с новия ми проект.

— Бях останал с впечатлението, че си се отказал от учениците.

— Да, но това беше възможност, на която не можах да устоя. Хектор приближава до една врата, почти напълно скрита зад високото огледало на стойка. — Силия, скъпа — извиква той в съседната стая, преди да се върне на стола си.

Миг по-късно на прага застава момиченце, облечено твърде хубаво за разхвърляната и опърпана обстановка наоколо. Цялото в панделки и дантела, перфектно като току-що купена кукла от магазина, с изключение на няколко непокорни къдрици, измъкнали се от плитките му. Момиченцето се поколебава, засуетява се на прага, когато вижда, че баща му не е сам.