Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Първо се чува някакво пукане. Едва доловимо сред шума от вятъра и разговорите. Мек звук, подобен на онзи, който издава чайник, готов да заври всеки момент. После идва светлината.

Над палатките примигват дребни лампички, сякаш целият цирк се покрива с ярки светулки. Чакащата тълпа притихва, докато наблюдава този спектакъл от светлини. Някой до вас ахва. Малко дете плясва радостно с ръце при тази гледка.

Всички палатки са осветени и заблестяват на фона на нощното небе, и блясва големият надпис.

Оживяват още светлини, подобни на светулки, опънати над портите, скрити сред железните плетеници. Пукат, докато светват, а запалването на някои от тях е придружено от дъжд от бели искри и малко пушек. Застаналите най-близко до портите посетители отстъпват назад.

В началото светлинките са хаотични. Но колкото повече се появяват, толкова по-ясно става, че очертават някакви букви. Първо се различава едно „С“. По някаква неясна причина — „Q“, после няколко „Е“-та. Когато и последната лампичка светва, а пушекът и искрите се разтварят във въздуха, най-сетне можете да се запознаете с този загадъчен искрящ надпис. Навеждате се на ляво, за да виждате по-добре, и прочитате:

Le Cirque des Rêves

Част от тълпата се подсмихва разбиращо, други се мръщят и въпросително поглеждат към съседите си. Едно дете до вас подръпва ръкава на майка си, умолява я да му каже какво означава надписът.

— Цирк на сънищата — идва отговорът.

Момиченцето възторжено се усмихва.

Тогава железните порти потръпват и се отключват — сякаш по своя воля. Отварят се навън, канят тълпата да влезе.

Сега вече циркът е отворен.

Сега вече можете да влезете.

Ню Йорк, февруари, 1873 година

Човекът, известен като Просперо Магьосника, получава определено количество пощенски пратки чрез офиса на театъра, но това е първият адресиран плик до него, в който се съдържа предсмъртно писмо, и първият, внимателно закачен за палтенцето на петгодишно момиченце.

Адвокатът, придружаващ детето до театъра, отказва да даде каквито и да било обяснения, въпреки протестите на мениджъра, и изоставя подопечната си възможно най-бързо, свивайки рамене и леко побутвайки шапката си.

Няма нужда мениджърът на театъра да поглежда към името на получателя, за да разбере до кого е изпратено момиченцето. Ясните очи, надничащи изпод облак непокорни кестеняви къдрици, са по-малка, по-разширена версия на очите на Магьосника.

Мъжът хваща детето за ръка, малките пръстчета увисват покорно в неговите. Момиченцето отказва да свали палтото си, въпреки че в театъра е топло, отговаря единствено с твърдо поклащане на глава, когато мениджърът пита за причината.

Той отвежда детето в офиса си, защото няма представа какво друго би могъл да стори с него. Момиченцето сяда тихичко на един неудобен стол под редица поставени в рамка плакати на минали продукции. Наоколо му са струпани кутии с билети и разписки. Мениджърът донася чаша чай с допълнително кубче захар, но напитката остава да изстива недокосната върху бюрото.

Момиченцето не помръдва, не се намества на седалката. Стои напълно неподвижно с отпуснати в скута ръце. Погледът му е забит надолу във върховете на ботушките му, които не успяват да докоснат пода. Единият връх е леко охлузен, но връзките са завързани на перфектни панделки.

Запечатаният плик продължава да виси на второто копче от горе на долу чак до момента, в който пристига Просперо.

Момиченцето го чува още преди вратата да се отвори — стъпките на магьосника са тежки и отекват из коридора, за разлика от премерения ход на мениджъра, който на няколко пъти влиза и излиза безшумно като котка.