Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

— В настроение ли си да четеш по звездите, Попет? — пита Уиджит сестра си.

Тя прави пауза, преди да кимне.

— Попет предсказва по звездите — обяснява Уиджит на Бейли. — Това е мястото, където най-лесно можеш да видиш бъдещето.

— Напоследък изобщо не ми е чак толкова лесно — възразява тихо Попет. — Но можем да се качим. Отворено е само когато нощите са ясни, така че не се знае дали ще имаме друг шанс, докато сме тук.

Влизат и се нареждат на опашката, която се катери по едно извито стълбище, отделено от интериора на палатката чрез тежка черна завеса. Стените са покрити с диаграми, бели петна и линии върху черна хартия, поставени в рамки карти на съзвездия.

— Прилича ли на начина, по който гледачката разчита онези карти с картинки? — пита Бейли, като все още се опитва да асимилира идеята за познаване на бъдещето.

— Прилича, но е различно — отвръща Попет. — Аз изобщо не мога да гледам на таро, но Уиджит може.

— При тарото имаме истории върху хартия — свива рамене брат й. — Виждаш как историята от една карта е свързана с историята от следващата; наистина не е чак толкова трудно. Но тук съществуват много различни възможности, различни пътища, по които да се поеме. Попет вижда неща, които наистина се случват.

— Но не толкова ясно — обяснява тя. — Няма контекст и през повечето случаи чак по-късно осъзнавам какво означава едно или друго нещо. Понякога едва когато е прекалено късно.

— Възраженията ти са приети, Попет — казва Уиджит и я стиска за рамото. — Ако искаш, може да не гледаш, а просто да се забавляваме.

На върха на стълбите се вижда черна платформа, където всичко е безкрайно тъмно, с изключение на белия костюм на един цирков работник, който насочва хората навътре. Той се усмихва на Попет и Уиджит, хвърля любопитен поглед към Бейли, докато ги превежда през тъмното и ги настанява в нещо като шейна.

Те се наместват върху тапицираната седалка с високи облегалки, вратата отстрани се затваря, докато Попет се настанява между Бейли и Уиджит. Кабинката се плъзва бавно напред и Бейли не вижда нищо друго, освен тъмнина.

После нещо наблизо прищраква тихо и кабинката пропада леко надолу, като в същото време се накланя назад, така че да могат да гледат нагоре вместо напред.

Бейли осъзнава, че палатката няма покрив. Отворена е и пред погледа им се шири нощното небе.

Усещането е по-различно от това да гледаш звездите, докато лежиш по гръб на някое поле — нещо, което Бейли е правил много пъти. Няма дървета, които да пречат на гледката, а лекото полюшване на кабинката го кара да се чувства почти безтегловен.

Наоколо е невероятно тихо. Докато кабинката се движи в кръг, той не чува нищо, освен тихичко скърцане и дъха на Попет до него. Сякаш целият цирк се е стопил в тъмнината.

Бейли поглежда към Попет, която гледа към него, вместо към небето. Момичето му се усмихва, после извръща глава настрани.

Бейли се чуди дали да не я пита какво вижда сред звездите.

— Не е задължително да го правиш, ако не искаш — предугажда въпроса му Уиджит.

Сестра му се обръща, за да му отвърне с гримаса, но после фокусира погледа си нагоре в чистото нощно небе. Бейли я наблюдава внимателно. Изглежда така, сякаш е дълбоко погълната от картина или разчита знак от много далеч, леко присвила очи.

Изведнъж тя спира, закрива лицето си с длани, притиска към очите си скритите си в белите ръкавици пръсти. Уиджит слага ръка на рамото й.

— Добре ли си? — пита я Бейли.

Попет поема дълбоко дъх, преди да кимне, но не сваля ръце от лицето си.

— Добре съм — прозвучава приглушеният й глас. — Много е… ярко. Причинява ми главоболие.

Тя сваля ръце и разтърсва глава; каквото и да я е притеснявало допреди миг, вече е отминало.

През остатъка от въртенето никой от тримата не поглежда отново нагоре към поръсеното със звезди небе.

— Съжалявам — тихо проронва Бейли, докато слизат по друго вито стълбище, за да излязат от палатката.

— Вината не е твоя — отвръща Попет. — Трябваше да се досетя, напоследък звездите правят все така — не ми разкриват никакъв смисъл, само ми докарват главоболие. Може би трябва да престана да се опитвам за известно време.

— Имаш нужда от разведряване — казва Уиджит, когато отново се озовават сред шумотевицата на цирка. — „Облачният лабиринт“?

Попет кима, раменете й се отпускат леко.

— Какво е „Облачният лабиринт“? — пита Бейли.

— Ама ти още не си открил нито една от най-хубавите палатки, а? — поклаща Уиджит глава. — Ще трябва да се върнеш, няма как да обиколим всичките за една нощ. Може би именно заради това Попет я заболя главата — видяла е как трябва да те влачим из всяка палатка, за да ти покажем какво си изпуснал.