Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Трудно е да се намери път сред тях. Още щом тръгвате, стените изчезват в сенки и клони.

Наблизо се чува звук — като от женски смях, или може би това е просто шумоленето на дърветата, докато си проправяте път напред в търсене на следващата врата, на следващата стая.

Усещате нечий топъл дъх на тила си, но когато се обръщате, не виждате никого.

Конкорд, Масачузетс, октомври, 1902 година

Бейли излиза от палатката и се отправя надясно, както го е посъветвала гледачката на карти, и почти веднага се натъква на малка тълпа, наблюдаваща представление. В началото не може да каже какво точно се случва, тъй като не се забелязва издигната платформа. Той наднича през пролуките между зрителите и зърва обръч, по-голям от онзи на жената каучук. Приближава още повече и вижда как едно черно котенце скача през обръча и се приземява извън полезрението му.

Жената с голямата шапка пред него се обръща и тогава Бейли забелязва младеж на неговата възраст, но малко по-нисък. Облечен е в черен костюм, съшит от най-разнообразни материи. На главата си е сложил черна шапка. На рамото му седят две чисто бели котета. Когато повдига облечената си в черна ръкавица ръка, едно от котетата се прехвърля върху дланта му, отскача от нея и прелетява през обръча, като изпълнява впечатляващо салто в момента, в който се намира на най-голяма височина. Неколцина от малобройната публика се смеят, малцина — в това число и Бейли — ръкопляскат. Жената с голямата шапка окончателно се отдръпва встрани и сега вече Бейли вижда много добре. Ръцете му замръзват по средата на едно пляскане, когато забелязва коя е младата дама, която току-що е хванала бялото котенце и в момента го вдига към рамото си, където то сяда редом до черното коте.

По-пораснала е, отколкото е очаквал, червената й коса е скрита под бялата шапка. Но костюмът й е подобен на онзи от последната им среща: рокля, съшита от всевъзможни парчета плат — всички в тонове на снежнобялото, бяло сако с множество копчета и чифт яркобели ръкавици.

Тя обръща глава, среща погледа на Бейли и му се усмихва. Не по начина, по който артист се усмихва на случаен зрител от публиката насред трик с необичайно талантливи котенца, а така, както се усмихва, когато разпознае човек, когото не е виждал от известно време. Бейли забелязва разликата и фактът, че тя го помни, му доставя огромно и неописуемо удоволствие. Усеща как ушите му пламват, независимо от студения нощен въздух.

Наблюдава останалата част от представлението с изострено внимание, насочено много повече към момичето, отколкото към котенцата, въпреки че животинките са твърде впечатляващи, за да бъдат игнорирани, и от време на време привличат интереса му към себе си. Когато шоуто свършва, момичето и момчето (и котенцата) се покланят леко, а тълпата ги аплодира и поздравява с викове.

Докато зрителите се разпръсват, Бейли се чуди какво да каже, ако изобщо трябва да каже нещо. Някакъв мъж се блъска пред него, една жена е блокирала изхода му отстрани и той напълно загубва момичето от поглед. Пробива си път сред множеството от хора и когато най-после успява да се измъкне, от момичето, момчето и котенцата няма и следа.

Публиката край него бързо оредява, само неколцина зрители се шляят нагоре-надолу по алеята. Доколкото вижда, няма накъде другаде да се тръгне. Районът е ограден единствено от високи раирани палатки и Бейли бавно се обръща назад, оглежда се за всяко възможно място, където може да са изчезнали. Докато се укорява, че е стигнал толкова близко, а се е провалил, някой леко го потупва по рамото.

— Здравей, Бейли — казва момичето.

Стои точно зад него. Свалила е шапката си, червената й коса пада на вълни около раменете й. Сменила е белия си жакет с тежко черно палто и плетен ярковиолетов шал. Единствено накъдреният подгъв на роклята й и белите й ботуши издават, че това е същото момиче, изнасяло представление на същото това място преди няколко минути. Иначе изглежда като най-обикновен посетител на цирка.

— Здравей — отвръща Бейли. — Не знам как се казваш.

— О, извинявай — казва момичето. — Забравих, че никога не са ни представяли. — Тя му подава ръка и Бейли забелязва, че бялата й ръкавица е по-голяма от онази, която му даде като доказателство за едно отдавнашно предизвикателство. — Името ми е Пенелъпи, но никой не ме нарича така, а аз и без това не го харесвам. Всички ми викат Попет.

Бейли поема ръката й и я разтърсва. По-топла е, отколкото е очаквал — усеща топлината й въпреки двата слоя на ръкавицата.