Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

— Не оплаквам загубата на сестра си, защото тя винаги ще бъде с мен, в сърцето ми. Но истински съм ядосана, че моята Тара ме остави да се справям сама с всички вас. Без нея не виждам толкова добре. Нито чувам толкова добре. И не чувствам толкова добре. За предпочитане бе да загубя крак или ръка, отколкото сестра си. Поне щеше да е тук, да се присмива на вида ми и да твърди, както никога, че сега тя е по-красивата от двете ни. Всички ние загубихме нашата Тара, но аз загубих и част от себе си.

На гробището присъства една-единствена циркова артистка, която разпознават дори някои от опечалените, които не са свързани с Le Circque des Rêves, макар че жената, облечена от глава до пети в искрящо бяло, е добавила към костюма си чифт крила, покрити с пера. Те се спускат по гърба й и леко потрепват на вятъра, докато жената стои неподвижна като камък. Много от присъстващите са изненадани от появата й, но получават обяснение от Лейни, която е доволна от фигурата на живия ангел, застанал над гроба на сестра й.

В края на краищата именно сестрите Бърджис са поставили началото на традицията в цирка да има подобни живи статуи. Актьори, стоящи напълно неподвижно в пищните си костюми, и боядисани лица върху платформи, разположени нестабилно между палатките. Ако бъдат наблюдавани с часове, ще се установи, че понякога изцяло променят позицията си, но движението е агонизиращо бавно — до такава степен, че мнозина твърдят, че това са умно замислени автомати, а не живи хора.

В цирка има няколко такива артисти. Покритата със звезди Императрица на нощта. Тъмният като въглен Черен пират. Жената, която в момента се е надвесила над Тара Бърджис, най-често е наричана Снежната кралица.

Чува се съвсем тихо ридание, когато ковчегът е спуснат надолу, но е трудно да се определи откъде точно идва и дали е от един човек, или колективен звук от смесването на въздишките, вятъра и стъпките на околните.

Дъждът се засилва и сред гробовете като гъби поникват чадърите. Влажната пръст скоро се превръща в кал и погребението приключва набързо.

Церемонията замира, вместо да завърши подобаващо, редиците от опечалени неусетно се разпадат и хората се смесват в безредна тълпа. Мнозина остават, за да поднесат допълнително съболезнования на Лейни, но някои бързат да се скрият от дъжда.

Изобел и Цукико стоят една до друга на известно разстояние от гроба на Тара. Изобел държи над главите им голям черен чадър. Сложила е черна ръкавица само на едната си ръка. Цукико твърди, че няма нищо против дъжда, но въпреки това Изобел я предпазва от него, благодарна, че си има компания.

— Как умря? — пита Цукико.

Същият въпрос е задаван шепнешком и от останалите през целия следобед. Отговорите са най-разнообразни, но малко от тях са задоволителни. Онези, които са запознати с детайлите, мълчат.

— Казаха ми, че е починала в резултат на инцидент — тихо отвръща Изобел. — Била смазана от влак.

Цукико кима замислено, изважда сребърна табакера и запалка от джоба на палтото си.

— А каква е истината?

— Какво искаш да кажеш? — вдига вежди Изобел, после се оглежда наоколо, за да види дали някой не е чул разговора им.

Повечето присъстващи са изчезнали в дъжда. Останали са само неколцина, в това число Силия Боуен, за чиято рокля се е вкопчила Попет Мъри. Изражението на момичето е смръщено — по-скоро гневно, отколкото тъжно.

Лейни и господин Барис стоят до гроба на Тара, около тях се носи ангелът — достатъчно близо, за да постави длани върху главите им.

— Виждала си неща, които противоречат на всеобщите вярвания, нали? — пита Цукико.

Изобел кима.

— Мислиш ли, че може би тези неща са по-трудни за приемане, ако самата ти не си част от тях? Може би до степен на полудяване? Човешкият мозък е чувствителен.

— Не вярвам нарочно да се е изпречила пред влака — Изобел се опитва да говори възможно най-тихо.

— Сигурно не е — съгласява се Цукико. — Но според мен това е една от възможностите. — Тя запалва цигарата си, огънчето пламва с лекота въпреки влажния въздух.

— Може наистина да е било инцидент — казва Изобел.

— На теб да са ти се случвали някакви инциденти напоследък? Да си си счупвала кости, да си се изгаряла — нещо от този род?

— Не — признава Изобел.

— Да си се разболявала? Дори леко да си кихвала?

— Не. — Изобел ровичка из паметта си, за да си спомни последния път, когато е боледувала, но се сеща единствено за една настинка отпреди десетина години — през зимата, преди да се срещне с Марко.