Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

— Може ли? — Силия посяга да докосне часовника. Когато хер Тийсен кима, тя сваля едната си ръкавица и поставя длан върху металните решетки на клетката.

Само я гледа замислено, не прави никакъв опит да я премести. На Фридрих му се струва, че очите на девойката не просто наблюдават часовника, а проникват през него.

Механизмът вътре започва да се движи, зъбчатите колелца подемат валс, докато обръчите, отбелязани с цифри, се завъртат на място. Стрелките се плъзват, за да посочат точното време, планетите се подреждат.

Всичко в клетката се върти бавно, сребърните звезди проблясват, когато уловят светлината. Щом започва бавното равномерно тиктакане, Силия отдръпва ръката си.

Фридрих не я пита как го е постигнала.

Вместо това я води на вечеря. Разговарят за цирка, но през по-голямата част от времето темите им са за книги и за изкуство, вино и любими градове. Паузите не са неловки, въпреки че двамата се мъчат да налучкат същия ритъм, който вече присъства в писмата им, често превключват от един език на друг.

— Защо не ме попитахте как осъществявам триковете си? — любопитства Силия, щом се уверява, че той не отбягва темата просто от любезност.

— Защото не искам да знам — отвръща хер Тийсен. — Предпочитам да си остана непросветен, за да мога по-пълноценно да се възхищавам на тъмнината.

Признанието му доставя такова удоволствие на Силия, че тя не намира подходящ отговор на никой от езиците, които двамата говорят, и само му се усмихва над ръба на чашата си с вино.

— Пък и — продължава Фридрих — сигурно ви задават този въпрос непрекъснато. На мен ми е по-интересно да науча нещо за жената, а не за вълшебницата. Надявам се, че това е приемливо.

— Идеално е — кимва Силия.

След вечеря двамата се отправят към цирка, подминават сградите с червени покриви, проблясващи на замиращата светлина, и всеки поема в различна посока едва когато стигат до вътрешния двор.

За Фридрих продължава да е мистерия как никой не разпознава Силия, когато тя се движи анонимно сред тълпата.

Докато майсторът наблюдава представлението й, тя само веднъж среща погледа му и едва забележимо му се усмихва, но не дава друг признак, че го е разпознала.

По-късно, много след полунощ, Силия се появява до него, докато той се разхожда. Облечена е в бежово палто и си е сложила тъмнозелен шал.

— Шалът ви трябва да е червен — отбелязва Фридрих.

— Аз не съм точно rêveur. Няма да е редно. — Но докато говори, цветът на шала й се променя и става наситеночервен като бургундско вино. — Така по-добре ли е?

— Идеално — кимва Фридрих, ала очите му не се отместват от нейните.

Тя поема предложената й ръка и двамата поемат заедно по виещите се алеи сред оредяващата тълпа от посетители.

Повтарят същото и през следващите вечери, въпреки че циркът не остава в Мюнхен задълго, щом до него достигат новините от Лондон.

Глазгоу, април 1895 година

Погребението е тихо, въпреки многото присъстващи. Липсват ридания и вадене на носни кърпички. Сред морето от традиционно черно проблясват цветни петна. Дори лекият дъждец не е в състояние да създаде атмосфера на отчаяние. Вместо това наоколо цари замислена меланхолия.

Може би е така, защото никой няма усещането, че Тара Бърджис си е отишла безвъзвратно, докато сестра й седи тук — жива и в цветущо здраве. Едната половина от двойката, все още дишаща и пълна с живот.

И в същото време всеки, спрял поглед върху останалата сама сестра, си мисли, че има нещо, което съвсем, ама съвсем не е наред. Нещо, което не могат да определят. Нещо без баланс.

От време на време по бузите на Лейни Бърджис се търкулва по някоя сълза, но тя посреща всеки пристигащ с усмивка и му благодари, че е дошъл. Шегува се, че Тара не би се въздържала от някоя саркастична забележка, ако не се намираше в ковчега от полирано дърво. Не присъстват други членове на семейството, макар някои по-далечни познати да допускат, че белокосата жена и мъжът с очилата, които рядко се отделят от страната на Лейни, са майка й и съпругът й. Грешат, но нито мадам Падва, нито господин Барис имат нещо против тази заблуда.

Розите са безчет. Червени, бели, розови. Сред цветовете се вижда дори една черна роза, въпреки че никой не знае кой я е оставил. Чандреш си признава само за белите, дори е закачил една на ревера си и разсеяно си играе с нея по време на службата.

Лейни говори за сестра си, а думите й са посрещани с въздишки, смях и тъжни усмивки.