Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

— Не мисля, че на когото и да било от нас му се е случвало нещо подобно от отварянето на цирка насам — отбелязва Цукико. — Освен това до момента никой не е умирал. Нито пък някой се е раждал след появата на близнаците Мъри. И не е заради липса на опити, като знае човек какво правят акробатите.

— Аз… — започва Изобел, но не може да довърши. Прекалено е сложно, за да го осъзнае, а и не е сигурна, че иска да го разбере.

— Ние сме като риби в аквариум, скъпа — казва й Цукико, а филтърът на цигарата й опасно увисва между устните й. — Много внимателно наблюдавани риби. От всички ъгли. Ако някоя от нас изплува на повърхността, това не е случайност. И ако случилото се наистина е инцидент, започвам да се притеснявам, че онези, които ни наблюдават, не внимават толкова, колкото би трябвало.

Изобел замълчава. Иска й се Марко да бе придружил Чандреш, макар да се съмнява, че щеше да отговори, на който и да било от въпросите й — ако изобщо решеше да разговаря с нея. Много пъти е хвърляла картите, за да разбере нещо за отношението му към нея, но безуспешно. Въпреки че на него винаги му се пада силна емоция. Тя знае, че Марко го е грижа за цирка, никога не е имала причини да се съмнява.

— Някога гледала ли си на човек, който не разбира с какво се е захванал, макар че на теб ти става ясно само след един кратък разговор? — пита Цукико.

— Да — отвръща Изобел. Стотици пъти е срещала такива хора — любопитни, които не могат да видят нещата такива, каквито са в действителност. Слепи за предателства и разбити сърца, и винаги много упорити, независимо колко внимателно се е опитвала да им обясни.

— Трудно е да видиш една ситуация такава, каквато е, когато си в нея — подхвърля Цукико. — Твърде е позната. Твърде удобна.

Тя млъква. Облачетата дим от цигарата й се плъзгат сред дъждовните капки, правят кръг около главата й, преди да се извият нагоре във влажния въздух.

— Може би покойната госпожица Бърджис е била достатъчно близо до ръба, за да види ситуацията различно — казва накрая.

Изобел се намръщва, поглежда назад към гроба на Тара. Лейни и господин Барис бавно се отдалечават от него. Той е преметнал ръка през раменете й.

— Била ли си някога влюбена, Кико? — пита Изобел.

Раменете на Цукико се напрягат и тя бавно изпуска цигарения дим. За момент на Изобел й се струва, че въпросът й ще остане без отговор, но после жената каучук казва:

— Имала съм връзки, които са продължавали десетилетия, и други, които са траели само няколко часа. Обичала съм принцеси и селянки. Предполагам, че и те са ме обичали, всяка по свой начин.

Отговорът е типичен за Цукико — всъщност не дава истинска информация по въпроса. Изобел не разпитва повече.

— Всичко ще се разпадне — продължава Цукико след дълго мълчание. Не е нужно Изобел да пита какво има предвид приятелката й. — Пукнатините вече са се появили и се забелязват. Рано или късно аквариумът ще се счупи. — Цукико млъква, дръпва за последно от цигарата си. — Още ли се опитваш?

— Да — кимва Изобел. — Но не мисля, че помага.

— Трудно е да разпознаеш ефекта от подобни неща. В края на краищата, твоята перспектива е отвътре. Най-малките заклинания могат да се окажат най-ефективни.

— Не изглежда така.

— Може би заклинанието ти контролира хаоса вътре повече, отколкото хаоса отвън.

Изобел не отвръща. Цукико свива рамене и не добавя нищо.

След момент двете се обръщат да си вървят, без да си разменят нито дума повече.

Остава само снежнобелият ангел, надвесен над пресния гроб на Тара Бърджис, стиснал една-единствена черна роза в ръка. Ангелът не помръдва, дори не примигва. Лицето му, покрито с пудра, е замръзнало в скръбно изражение.

Силният дъжд изскубва перата от крилата му и ги запраща в калта.