Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

— Опитвал ли си канелените вкуснотии — интересува се Попет. — Сравнително нови са. Как се наричат, Уидж?

— Фантастично вкусни канелени вкуснотии? — свива рамене Уиджит. — Не мисля, че всички нови предложения си имат имена.

— Не съм ги опитвал, но ми звучи вкусно — отвръща Бейли.

— Хубави са — уверява го Уиджит. — Пластове от кори за баница, захар и канела, завити на руло и покрити с глазура.

— О! — възкликва Бейли.

— Именно — кимва Уиджит. — Трябва да си вземем също какао и малко шоколадови мишки.

— Аз имам шоколадови мишки — казва Бейли и изважда торбичката от джоба си. — Купих ги по-рано.

— А, мислиш в перспектива. Много е добре да си подготвен — хвали го Уиджит. — Права беше за него, Попет.

Бейли поглежда въпросително към нея, но тя само му се усмихва.

— Да отидем ли с Бейли да вземем какао, докато ти се редиш за канелените сладкиши? — пита тя и Уиджит кима одобрително на плана.

— Разбира се. Да се срещнем при огъня?

Попет кимва, Уиджит докосва шапката си в знак на почитание и изчезва в тълпата.

Бейли и Попет продължават да се разхождат из двора с огъня. След дълъг миг на дружелюбно мълчание Бейли събира кураж да зададе един въпрос, който няма да му е удобно да повдигне в присъствието на Уиджит.

— Може ли да те питам нещо? — обръща се той към Попет.

— Разбира се.

Пред будката за какао има малка опашка, но продавачът забелязва Попет, която му показва три пръста, усмихва й се и кима в отговор.

— Когато… хм, когато циркът беше тук последния път и аз… ами… — Бейли се мъчи да намери подходящите думи, ядосва се, че въпросът звучи много по-просто в главата му.

— Да? — повдига вежди Попет.

— Откъде знаеше името ми? — пита Бейли. — И как разбра, че съм там?

— Хммм… — проточва Попет, сякаш и на нея й е трудно да намери подходящите думи, с които да му отговори. — Не е лесно да се обясни — започва тя. — Виждам неща, преди да са се случили. Видях те да идваш малко преди наистина да се появиш. Невинаги улавям ясно детайлите, но когато те зърнах, знаех името ти, така както знаех и че шалът ти е син.

Стигат до началото на опашката. Продавачът вече е приготвил три чаши какао с допълнителни облаци сметана отгоре. Попет подава едната на Бейли и взема останалите две. Бейли забелязва, че продавачът ги отпраща, без да им вземе пари. Предполага, че ако си член на цирка, получаваш в бонус безплатно какао.

— Всичко ли виждаш, преди то да се е случило? — пита той Попет.

Не е сигурен, че отговорът й е такъв, какъвто е очаквал, ако изобщо е очаквал каквото и да било.

Попет поклаща глава.

— Не, не всичко. Понякога виждам само неща, които сякаш са отделни думи и картинки от книга, но в книгата липсват много страници, освен това е изпускана в езеро и някои части от нея са размазани, а други — не. Стана ли ти ясно?

— Не — признава Бейли.

Попет се засмива.

— Знам, че е странно — казва тя.

— Не, не е — отвръща Бейли. Момичето се обръща да го погледне със скептично изражение. — Ами, да, донякъде е странно — поправя се той. — Но само странно, а не в лошия смисъл на думата.

— Благодаря ти, Бейли.

Заобикалят двора и се отправят обратно към огъня. Уиджит ги чака, стиснал черен хартиен плик в ръка, загледан в ярките бели пламъци.

— Защо се забавихте толкова? — пита ги той.

— Имаше опашка — обяснява Попет и му подава какаото. — При теб нямаше ли?

— Не. Мисля, че хората още не са разбрали колко вкусни са тези неща — поклаща плика Уиджит. — Това ли ще е всичко за ядене?

— Така мисля — отвръща сестра му.

— Къде отиваме?

Попет и Уиджит се споглеждат, преди тя да отговори:

— Правим обиколки. Около цирка. Да… да наглеждаме. Искаш да дойдеш с нас, нали?

— Разбира се — отвръща Бейли, изпълнен с облекчение, че не го смятат за натрапник.

Обикалят в кръг наоколо, отпиват от чашите си и дъвчат шоколадови мишки и захарни канелени сладки, които са точно толкова вкусни, колкото се очаква. Попет и Уиджит му разказват истории из живота в цирка, посочват му определени палатки, докато ги подминават, а Бейли отговаря на въпросите им за родния му град, макар да му се вижда странно, че се интересуват от неща, които той смята за скучни. Разговарят с лекотата на хора, които се познават от години, и с вълнението на току-що сприятелили се младежи с нови истории.

Ако Попет и Уиджит държат под око нещо друго, освен какаото си и него, то Бейли не може да каже какво е то.

— Какво е „Астрологът“? — пита той, когато зърва непозната табела, докато изхвърлят празните си чаши и торбички.