Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Споделил ги е с едно момиче. Тя била млада, умна и красива…

Попет се кикоти, закрила уста с чашата си. Уиджит млъква.

— Извинявай — казва тя. — Продължавай, моля те.

— Тя била млада, умна и красива. Ако не била умна и красива, щяло да е по-лесно да й се устои и тогава изобщо нямаше да има история.

Магьосникът бил стар и също доста умен, разбира се, и прекарал много дълго време, без да сподели тайните си с когото и да било. Може би с течение на времето е забравил колко важно е да ги пази само за себе си или пък е станал непредпазлив заради нейната младост, красота или ум. А може просто да е бил уморен или пък е пил твърде много вино и не е съзнавал какво върши. Каквато и да била причината, той споделил най-съкровените си тайни с момичето, скритите ключове към всичките му магически способности.

И когато тайните били предадени от магьосника на момичето, те загубили част от своята сила така, както котките губят част от козината си, когато ги галиш усърдно. Но те все още били ефективни и магически, и момичето ги използвало срещу магьосника. Тя всъщност го измамила, за да разбере тайните му и да ги направи свои. Било й все едно дали ще ги задържи за себе си; а вероятно ги е записала някъде.

Затворила магьосника в огромен дъб. Също като този тук. И магията, която използвала, за да постигне това, била изключително силна, понеже била магия на самия магьосник — древна и мощна — и той не можел да я развали.

Оставила го там и той не можел да бъде спасен, понеже никой не знаел, че е вътре в дървото. Но не умрял. Навярно щом изкопчело тайните от него, момичето щяло да го убие, стига да имало как, но не било възможно да го погубят със собствените му магии. Макар че момичето сигурно изобщо не е искало да го убива. Повече го интересувала силата, отколкото магьосникът, но навярно малко го било грижа и за него — само колкото да иска да му подари живота, макар и в такава форма. Момичето решило да го затвори и това било достатъчно за целите й. В действителност обаче не постигнала толкова голям успех, колкото си въобразявала. Била непредпазлива и не запазила новопридобитата си магическа тайна. Разкривала я наляво-надясно и като цяло не полагала добри грижи за нея. Постепенно силата й отслабнала, отслабнало и момичето.

Магьосникът, от друга страна, се превърнал в част от дървото. И дървото процъфтяло и растяло, клоните му се прострели към небето, корените му стигнали дълбоко в земята. Той бил в листата, в кората, в стъблото, в жълъдите, които катеричките отнасяли и които се превръщали в нови дъбове на други места. А когато тези дървета също пораснали, той бил и в техните клони, листа и корени.

Загубвайки тайните си, магьосникът спечелил безсмъртие. Дървото му продължавало да расте дълго след като умното момиче остаряло и престанало да бъде красиво и в известен смисъл магьосникът станал по-велик и по-силен, отколкото бил по-рано. Макар че, ако му предоставели шанса да повтори всичко отново, той най-вероятно би внимавал повече с тайните си.

Уиджит привършва и палатката потъва отново в мълчание, но дървото сякаш е по-живо, отколкото преди началото на разказа.

— Благодаря ти — казва Попет. — Приказката ти беше хубава. Малко тъжна, но в същото време — не чак толкова тъжна.

— Моля — отвръща Уиджит. Отпива от сайдера си, който вече не е горещ, а само топъл. Обгръща длани около чашата и я вдига към очите си, гледа я втренчено, докато над повърхността й не се появява мека извивка пара.

— Направи същото и с моята, моля те — настоява Попет и му подава чашата си. — Никога не успявам да го направя както трябва.

— Аз пък никога не мога да накарам нещо да се издигне както трябва, така че сме квит — отвръща Уиджит, но без възражение взема чашата й и се концентрира, докато напитката в нея също се сгрява и започва да изпуска пара.

Той й я подава и чашата полита от неговата ръка към ръката на Попет, по повърхността на сайдера се появяват вълнички, но с изключение на това движението е плавно, сякаш чашата е плъзната по маса.

— Не се фукай — казва Уиджит.

Двамата седят и отпиват от претопления сайдер, и гледат нагоре към преплетените черни клони, протягащи се към върха на палатката.

— Уидж? — казва Попет след дълго мълчание.

— Да?

— Значи не е чак толкова лошо да си затворен някъде, а? Зависи къде?

— Предполагам, че зависи от това доколко харесваш мястото, в което си затворен — отвръща Уиджит.

— И доколко харесваш човека, с когото си затворен там — допълва Попет и ритва черния си ботуш с белия.