Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Бейли примигва насреща й, опитва се да асимилира всичко чуто до момента, и се чуди откъде, за бога, тази жена може да знае истинската причина за присъствието му в цирка, след като не е казал на никого, и дори се опитва да не го признае и пред самия себе си.

— Познаваш червенокосото момиче? — пита, неспособен да повярва напълно, че гледачката има предвид именно това.

Но тя кима:

— Познавам нея и брат й, откакто са се родили. Тя е много специална и има прекрасна коса.

— Още… още ли е тук? — иска да знае Бейли. — Срещнах я само веднъж, предишния път, когато циркът беше в града ни.

— Тук е — отвръща гледачката. Разбърква още малко картите върху масата, докосва една, после друга, макар че момчето вече не обръща никакво внимание. — Ще я видиш отново, Бейли. Няма никакво съмнение.

Той овладява импулса си да я попита кога, вместо това изчаква да види дали има да добави още нещо за картите. Гледачката премества една тук, друга — там. Взема картата с рицаря и я поставя върху картата с рушащия се замък.

— Харесваш ли цирка, Бейли? — пита тя и отново вдига поглед към него.

— Не прилича на никое друго място, на което съм ходил — признава момчето. — Не че съм бил на много места — бърза да добави. — Но мисля, че циркът е прекрасен. Много го харесвам.

— Това ще помогне.

— Ще помогне за какво? — пита Бейли, но гледачката не отговаря. Вместо това обръща нова карта от тестето, слага я върху картата с рицаря. На картинката е нарисувана жена, която излива вода в езеро. Над главата й блести ярка звезда.

Все още е трудно да се разчете изражението й иззад воала, но Бейли е сигурен, че гледачката се мръщи на картата, докато я поставя върху масата, макар че, когато отново поглежда към него, мръщенето е изчезнало.

— Всичко ще е наред — обещава тя. — Може да ти се наложи да вземаш решения, има и някои изненади в запас. Понякога животът ни отвежда на неочаквани места. Бъдещето никога не е гравирано върху камък, запомни това.

— Ще го запомня — отвръща Бейли.

Струва му се, че гледачката е малко тъжна, когато започва да събира картите си от масата и да ги подрежда обратно в равно тесте. Оставя рицаря за накрая, слага го най-отгоре.

— Благодаря — казва Бейли. Не е получил ясния отговор за бъдещето си, на който се е надявал, но въпросът по някакъв начин вече не му се струва толкова тежък и сложен. Чуди се дали да си тръгне, не е сигурен какъв точно е етикетът, когато си на посещение при гледачка.

— Няма защо, Бейли — отвръща гледачката. — За мен беше истинско удоволствие да ти гледам.

Той бръква в джоба си, изважда торбичката с шоколадови мишки и й предлага.

— Искате ли една мишка? — И преди да се е скастрил здраво наум, задето е постъпил толкова глупаво, гледачката се усмихва, макар за момент в усмивката й да проблясва тъга.

— Да, благодаря. — Тя дръпва една мишка за опашката от сладък корен. Слага я върху кристалното кълбо. — Тези са едни от любимите ми — признава. — Благодаря ти, Бейли. Наслаждавай се на остатъка от времето си в цирка.

— Непременно — отвръща момчето. Става и приближава до завесата от мъниста. Посяга да я раздели на две, но внезапно спира и се обръща назад: — Как се казвате?

— Знаеш ли, не съм сигурна, че някой от предишните ми клиенти ми е задавал този въпрос. Името ми е Изобел.

— Беше ми приятно, Изобел.

— И на мен, Бейли. Може би ще поискаш да тръгнеш по пътеката вдясно, когато излезеш оттук — добавя тя.

Момчето кимва и се обръща, после преминава през завесата във все така празния вестибюл. Този път, докато се успокояват, мънистата не са толкова шумни. Когато замлъкват напълно, всичко е неподвижно и меко, сякаш зад тях няма друга стая, в която седи гледачка.

Бейли усеща странна лекота в душата си. Сякаш е по-близо до земята, но в същото време е станал по-висок. Излиза от палатката, а мислите му за бъдещето вече не тежат на раменете му. Той поема по дясната алея, виеща се между раираните палатки.

Барселона, ноември, 1894 година

Стаите, скрити зад множеството палатки на Le Cirque des Rêves, са в рязък контраст с черното и бялото на цирка. Пулсиращи от цвят. Топли от лампите, светещи в кехлибарено.

Мястото, обитавано от близнаците Мъри, е особено живо. Калейдоскоп от цвят, искрящ в карминено, коралово и яркожълто — толкова наситени, че цялата стая сякаш често е обхваната от пламъци, изпъстрена с пухкави котенца, черни като въглен и ярки като искри.

От време на време някой подхвърля, че трябва да изпратят близнаците в пансион, за да получат добро образование, но родителите им настояват, че децата им научават повече за живота сред такава разнообразна компания и докато пътуват из целия свят, отколкото ако се посветят на класните стаи и книгите.