Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

И постоянното чувство, че той всъщност не е там, защото сливането му със заобикалящата го обстановка е толкова идеално, че понякога Силия напълно забравя за присъствието му в стаята.

По-рано е вземала всичко това за знак, че асистентът на Чандреш си върши добре работата, никога не се е замисляла колко измамно може да бъде подобно поведение.

Изведнъж се усеща много глупава, задето нито веднъж не е допуснала възможността той да е нейният противник.

Тогава Силия избухва в смях, весел и сърдечен; той звучи в такт с равномерното потракване на дъжда. Усмивката на Марко потрепва, докато я гледа, примигвайки, за да махне водата от очите си.

Щом се овладява, Силия прави изискан нисък реверанс. Подава му чадъра и ахва, когато дъждът я шибва в мига, в който пръстите й пускат дръжката. Марко й подава другия чадър.

— Приемете най-искрените ми извинения — казва тя, а очите й продължават да се смеят.

— Много искам да говоря с вас, ако се съгласите да ме придружите за по едно питие — признава Марко.

Цилиндърът му вече е изсъхнал, докато той напразно се опитва да скрие и двама им под чадъра. Вятърът подмята тъмните мокри къдрици на Силия и те я шибат през лицето, докато тя наблюдава изпитателно кавалера си и вижда как капчиците вода се изпаряват от миглите му.

След толкова години на неизвестност срещата й с нейния противник не е онова, което е очаквала.

Очаквала е някого, когото познава. Някого от цирка, а не извън него, пък макар и намесен в работата му.

Има толкова много въпроси, толкова много неща, които копнее да обсъди, независимо от постоянните натяквания на баща й да не се занимава с опонента си. Но в същото време се чувства изложена на показ, дава си сметка, че той винаги е знаел мястото и на двама им. Знаел е всеки път, когато е отварял вратата, за да я пусне да влезе или да приеме някоя бележка за Чандреш. Всеки път, когато очите му са я гледали така, както в момента — тези притеснителни зелени очи.

Въпреки всичко поканата е съблазнителна.

Може би щеше да я приеме, ако не бе прогизнала от дъжда.

— Разбира се. — Силия отвръща на усмивката му с усмивка. — Но някой друг път.

Малко трудно отваря чадъра си и докато го вдига над главата си, изчезва. След нея остават само капчици вода, падащи върху празния тротоар.

Останал сам в дъжда, Марко гледа към мястото, на което само допреди миг е стояла Силия, после се отдалечава в нощта.

На табелата пише „Залата с огледалата“, но когато влезете вътре, установявате, че това е нещо повече от обикновено помещение.

Посрещнат сте от стени, покрити с огледала, както сте очаквали, но тези огледала са стотици, с най-различна форма и размер, всяко в различна рамка.

Докато минавате покрай едно огледало, отразяващо обувките ви, съседното ви показва само празно пространство, също като огледалата от другата страна. Не виждате шала си в някое огледало, но в следващото — да.

Зад себе си забелязвате отражението на мъж с цилиндър, въпреки че и той се появява в някои огледала, а в други — не. Когато се обръщате, не го откривате никъде в стаята, макар наоколо да има повече зрители, отколкото сте видели в огледалата.

Залата отвежда към кръгла стая. Влизате в нея и светлината става ярка. Тя струи от висока улична лампа, забита в центъра — извисяваща се желязна конструкция с фенер от матирано стъкло, по-подходяща за някой ъгъл в града, отколкото за циркова палатка.

Тук стените са изцяло покрити с огледала. Всяко е разположено така, че да е в права линия с райетата на тавана и пода.

Докато вървите към вътрешността на стаята, тя се превръща в поле от безбройни улични лампи, райетата се повтарят отново, и отново, и отново.

Конкорд, Масачузетс, октомври, 1902 година

Бейли продължава обиколката си из цирка и се озовава обратно в двора. Спира за малко да се полюбува на искрящия огън, после отива при един амбулантен търговец, за да си купи торбичка с шоколадови бонбони, с които да компенсира почти недокоснатата си вечеря. Бонбоните имат форма на мишки с ушички от бадеми и опашки от сладък корен. Бейли веднага изяжда два, а останалите пъха в джоба на палтото си с надеждата, че няма да се разтопят.

Избира да поеме по една алея, тръгваща от огъня и извиваща се в посока, различна от онази, от която е дошъл. Подминава няколко палатки с интересни табели, но не се изкушава да влезе, продължава да е под въздействието на изпълнението на илюзионистката. Алеята завива отново и той се озовава пред по-малка палатка, на която е закачена красиво украсена табела: