Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Предсказване на бъдещето!

Тази част успява да прочете с лекота, но останалото е изписано с такива сложни заврънкулки, че трябва да отиде съвсем близо, за да ги разшифрова:

Разберете съдбата си и най-тъмните си желания!

Бейли се оглежда наоколо. За момент не се вижда жива душа и го обзема чувството, че циркът изглежда така, както преди години, когато се беше промушил през оградата посред бял ден; сякаш е съвсем празен, с изключение на момчето и на нещата (и хората), които винаги са били тук.

Докато влиза в палатката, в ушите му кънти несекващият спор за бъдещето му.

Бейли се озовава в стая, напомняща за салона на баба му, само дето тук миризмата на лавандула е по-слаба. Има столове, но всичките са празни. Един блестящ полилей привлича вниманието му за момент, после забелязва завесата.

Направена е от висулки с блестящи мъниста. Бейли никога не е виждал нещо подобно. Завесата проблясва на светлината и той не е напълно сигурен дали трябва да мине през нея, или да изчака за някакъв знак. Оглежда се за указания, само че не открива нищо. Стои объркан в празния вестибюл, после иззад завесата се разнася глас:

— Влез, моля.

Женски глас, тих, но звучащ така, сякаш притежателката му стои точно до него, макар Бейли да е напълно сигурен, че идва от съседната стая.

Той колебливо протяга ръка да докосне хладните гладки мъниста и установява, че дланта му с лекота се плъзва между тях и те се разделят, подобно на вода или избуяла трева. Мънистата потракват, когато висулките се удрят една в друга и звукът, проехтял в тъмното пространство, звучи като ромолене на дъжд.

Стаята, в която се намира в момента, е много по-различна от бабиния му салон. Пълна е със свещи, а в средата се вижда маса, от едната й страна има стол, а от другата седи жена, облечена в черно, с дълъг прозрачен воал пред лицето. На масата забелязва тесте карти и голямо стъклено кълбо.

— Моля, седни, млади човече — кани го жената.

Бейли пристъпва напред и сяда на празния стол. Той е изненадващо удобен, не като твърдите столове на баба му, макар на външен вид много да прилича на тях. Едва сега на момчето му хрумва, че с изключение на червенокосото момиче не е чувал друг човек от цирка да говори. Илюзионистката бе мълчала по време на цялото си представление, макар тогава това да не му беше направило впечатление.

— Страхувам се, че ще трябва да платиш, преди да започнем — казва гадателката.

Бейли изпитва облекчение, че разполага с допълнително джобни за непредвидени разходи.

— Колко?

— Колкото смяташ, че струва надзъртането в бъдещето ти — отвръща гледачката.

За момент Бейли се спира, за да обмисли хубавичко предложението. Странно е, но е честно. Той изважда достатъчно пари от джоба си и ги поставя на масата. Жената не ги взема, а махва с ръка над тях и те изчезват.

— Какво искаш да узнаеш?

— Какво ми предстои. Баба ми иска да отида в Харвард, но баща ми настоява да остана и да се заема с фермата.

— А ти какво искаш?

— Не знам.

В отговор гледачката се засмива, но смехът й е приятелски и предразполага Бейли — сякаш той разговаря с най-обикновен човек, а не с някого, обгърнат от мистериозност и магия.

— В това няма нищо лошо. Можем да видим какво имат да казват картите по въпроса.

Гледачката взема тестето и го разбърква, прехвърля картите от едната си ръка в другата. Те падат на вълни една върху друга. После с едно плавно движение жената ги разпръсква по повърхността на масата, оформя дъга от еднаквите им черно-бели гърбове.

— Избери си една карта. Не бързай. Това ще е твоята карта, онази, която ще представлява теб самия.

Бейли поглежда към картите и смръщва вежди. Всичките му изглеждат еднакви. Някои са по-широки от другите, не толкова равно подредени. Той плъзва поглед от единия край до другия, после обратно, и една карта привлича вниманието му. По-скрита е от останалите, покрита е почти изцяло от картата преди нея. Вижда се само крайчецът й. Бейли посяга, но се поколебава точно преди пръстите му да докоснат въпросната карта.

— Мога ли да я пипна?

Чувства се по същия начин, както когато му позволиха за първи път да подреди най-хубавите чинии на масата — сякаш наистина не би трябвало да му позволяват да докосва подобни неща. Усещането е примесено със страх да не счупи нещо.

Но гледачката кимва, Бейли слага пръст върху картата и я измъква от дъгата. Сега тя стои самотна върху масата.

— Можеш да я обърнеш — казва гледачката и Бейли го прави.