Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Близнаците са напълно доволни от нередовните уроци по неопределени на брой предмети и от всяка книга, до която могат да се докопат; често купчини от книги се озовават в люлката им от ковано желязо, с която не могат да се разделят, въпреки че отдавна са твърде големи, за да се побират в нея.

Познават всеки сантиметър от цирка, с лекота преминават от цветната към черно-бялата му действителност. Чувстват се еднакво удобно и в двете.

Тази вечер седят в една раирана палатка под голямо дърво с голи черни клони.

В този късен час точно в тази палатка няма никакви посетители, а е малко вероятно някой от почитателите на цирка да се натъкне именно на нея през оставащите часове до зазоряване.

Близнаците Мъри се облягат на масивния ствол на дървото и отпиват от горещия ароматен сайдер в чашите си. Приключили са със своите представления за вечерта и могат да прекарат оставащите часове до сутринта така, както пожелаят.

— Искаш ли да почетем? — обръща се Уиджит към сестра си. — Или може да се разходим, не е чак толкова студено. — Той изважда джобен часовник от палтото си и го поглежда. — Нито е чак толкова късно — добавя, макар че мнозина всъщност биха сметнали онова, което те определят като късно, за доста рано.

За момент Попет прехапва замислено устни, преди да отговори:

— Не. Последния път всичко беше червено и объркващо. Мисля, че може би ще трябва да изчакам малко, преди да опитам отново.

— Червено и объркващо?

Попет кима.

— Много неща се разминаваха — обяснява тя. — Огън и нещо червено, но не по едно и също време. Човек без сянка. Чувството, че всичко се разплита или обърква, както когато котенцата оплитат преждата на възли и повече не можеш да откриеш началото или края й.

— Каза ли на Силия за това? — пита я Уиджит.

— Още не — признава Попет. — Не обичам да й разправям неща, в които няма никакъв смисъл. В повечето случаи рано или късно откривам смисъла.

— Това е вярно — съгласява се Уиджит.

— О, и още нещо — добавя Попет. — Ще си имаме компания. И това усетих там някъде. Не знам дали беше преди, или след останалите неща, или някъде по средата.

— Можеш ли да видиш кой е? — пита Уиджит.

— Не — кратко отвръща Попет.

Уиджит не се изненадва.

— Какво беше червеното нещо? Успя ли да разбереш?

Попет затваря очи, опитва се да си спомни.

— Прилича на боя.

Уиджит се обръща да я погледне.

— Боя ли?

— Сякаш някой е плиснал боя по земята — обяснява Попет. Тя отново затваря очи, но бързо ги отваря. — Тъмночервена. Всичко е някак объркано и червената част нещо не ми харесва — когато я видях, ме заболя главата. Онази част с компанията е по-приятна.

— Хубаво ще е да си имаме компания — отбелязва Уиджит. — Знаеш ли кога?

Попет поклаща глава.

— От една страна, имам чувството, че ще е скоро. От друга — че ще чакаме още дълго.

Известно време двамата седят мълчаливо и облегнати на дървото, отпиват от сайдера си.

— Моля те, разкажи ми някоя история — казва Попет след малко.

— Каква история? — Уиджит винаги й задава този въпрос, дава й възможност да избира, въпреки че вече е решил какво ще й разкаже. Само предпочитаната или много специалната публика се радват на подобна привилегия.

— История за дърво — казва Попет и се опитва да види какво има зад преплетените черни клони над главите им.

Преди да започне, Уиджит прави пауза, за да могат палатката и дървото да послужат като мълчалив пролог. Попет търпеливо чака.

— Тайните имат особена сила — разказва Уиджит. — И тази сила отслабва, когато те бъдат споделени, затова най-добре е да бъдат пазени, и то — добре. Споделянето на тайни — истински тайни, важни тайни — дори с един-единствен човек, ги променя. Още по-лошо е, ако бъдат написани черно на бяло, защото никой не знае колко очи ще ги прочетат, независимо колко се внимава. Всъщност най-добре е, когато имаш тайни, да ги пазиш — както за тяхно, така и за твое добро.

Отчасти това е причината в днешно време да има по-малко магия по света. В крайна сметка магията е тайна, тайните са магия. Година след година магията се преподава и споделя, че и по-лошо. Записването й в луксозни книги, които с течение на времето потъват в прах, намалява силата й, отнема я малко по малко. Всичко това може би е било неизбежно, но не и непредотвратимо. Всеки прави грешки.

Най-великият магьосник в историята е допуснал грешката да сподели тайните си. А те са били едновременно магически и важни, затова грешката му е била твърде сериозна.