Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

— Няма нужда от извинения. Не мога да кажа, че съм ужасно изненадана. Благодаря ти, много ти благодаря, че ме осветли.

После илюзионистката сменя темата, въпреки че картите остават върху масата и Изобел не прави никакво движение да ги прибере. Обсъждат далеч по-маловажни неща, докато Силия не казва, че трябва да се връща обратно в цирка.

— Поне почакай, докато дъждът понамалее малко — протестира Изобел.

— Вече загубих достатъчно от времето ти, а дъждът е само дъжд. Надявам се човекът, когото чакаш, да се появи.

— Съмнявам се, но ти благодаря. Благодаря ти също, че ми прави компания.

— Удоволствието беше мое — отвръща Силия и се надига от масата, докато си слага ръкавиците.

С лекота намира пътя си през претъпканото кафене, издърпва чадъра с тъмната дръжка от стойката край вратата и махва на Изобел за довиждане, преди да поеме обратно към цирка през проливния дъжд.

Изобел отново размества извадените карти по масата.

Това нейното не беше точно лъжа. Почти й е невъзможно да лъже, когато гледа на карти.

Но съревнованието е ясно — толкова ясно, че всичко останало е свързано с него. Както миналото, така и бъдещето.

В същото време предсказанието сякаш е повече за цирка, отколкото конкретно за Силия, но е толкова емоционално наситено, че поглъща детайлите. Изобел събира картите и разбърква отново тестето. Le Bateleur излиза отгоре и тя се намръщва на картата, преди да хвърли поглед из кафенето. Въпреки че сред посетителите има няколко мъже с цилиндри, цилиндърът, за който се оглежда, липсва.

Гледачката продължава да разбърква, докато Магьосника се оказва дълбоко заровен в тестето, после отмества картите настрана и се връща към книгата си, за да изчака дъждът да спре.

Дъждът е студен, а тротоарът е тъмен и почти пуст. Светещите прозорци очертават контурите на улиците. Не е толкова студено, колкото Силия очаква, въпреки мразовития вятър.

Самата тя не може много добре да тълкува картите таро — винаги има твърде много възможности, твърде много значения. Но веднъж щом Изобел й посочва специфичните елементи, илюзионистката е вече в състояние да види сложната емоция, скорошното разкритие. Не е сигурна какво да си мисли, макар, независимо от скептицизма си да се надява, че това означава най-сетне да разбере кой е противникът й.

Върви разсеяна, мисли за картите, но бавно осъзнава, че й е топло. Поне толкова топло, колкото до камината в кафенето. Нещо повече, дрехите й продължават да са сухи. Жакетът, ръкавиците, дори подгъвът на роклята й. Върху нея няма нито една капчица вода, макар дъждът да продължава да се сипе като из ведро, а вятърът да го разнася в различни посоки, като предизвиква представите за земна гравитация. Дъждовните капки политат нагоре и встрани от големите локви, но Силия не ги усеща. Дори по ботите й няма ни най-малка следа от влага.

Силия стига до площада и спира до високия астрономичен часовник, където изваяните апостоли се появяват както обикновено на всеки кръгъл час, независимо от времето.

Стои на пороя, без да помръдне. Дъждът се сипе толкова плътно покрай нея, че тя едва вижда на няколко крачки напред, но въпреки това остава суха и сгряна. Протяга ръка извън обсега на чадъра си и внимателно я оглежда — нито капчица! Онези, които я доближават, изведнъж сменят посоката си, преди да се ударят в ръкавицата й, отскачат встрани, сякаш Силия е заобиколена от нещо невидимо и водонепропускливо.

Едва сега тя се уверява, че чадърът, който държи, не е нейният.

— Извинете ме, госпожице Боуен — един глас надвиква дъжда и прокънтява из улицата. Глас, който разпознава още преди да се е обърнала и да е видяла Марко — мокър до кости. От периферията на цилиндъра му се стичат водни струйки. Той държи в ръка затворен черен чадър, същия като този, с който е тя в момента.

— Струва ми се, че сте взели моя чадър — казва Марко задъхано, но усмивката му твърде много наподобява озъбването на вълк, за да бъде взета за срамежлива.

Силия вдига изненадано поглед към него. В първия момент се пита какво ли прави в Прага асистентът на Чандреш, тъй като никога не го е виждала извън Лондон. После идва ред и на въпроса как е възможно точно той да притежава подобен чадър.

Пъзелът започва да се нарежда, докато го гледа объркано. Тя си спомня всяка своя среща с младия мъж, застанал насреща й в дъжда, нервността му по време на прослушването й, годините на потайни погледи и коментари, които е тълкувала като най-обикновен прикрит флирт.