Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

— Предполагам, че си тръгнах по същата причина, поради която двете със сестра ти пътувате толкова често — обяснява господин Барис. — Твърде много станаха любопитните погледи и многозначителните комплименти. Съмнявам се дали някой е разбрал, че денят, в който косата ми спря да оредява, е същият, в който се състоя откриването на цирка, но след време започнаха да забелязват. Докато нашата танте Падва може би просто остарява добре, а всичко свързано с Чандреш се описва като ексцентрично, ние сме поставени под различно наблюдение, тъй като по някакъв начин се доближаваме малко повече до обичайното.

— За онези, които могат просто да изчезнат в цирка, е по-лесно — подмята Тара, забила поглед навън през прозореца. — От време на време Лейни предлага и ние да пътуваме навсякъде с него, но аз смятам, че това ще е само временно разрешение на проблема. Твърде темпераментни сме, за да е за наше добро.

— Можете просто да оставите нещата така — тихо казва господин Барис.

Тара поклаща глава.

— Колко години ще минат, докато стане ясно, че смяната на градовете вече не върши работа? Какво е решението след това? Смяна на имената? Аз… Не ми харесва да съм принудена да мамя хората.

— Не знам — признава господин Барис.

— В цирка става нещо много повече, отколкото ни е известно, в това съм напълно сигурна — въздиша Тара. — Опитах се да поговоря с Чандреш, но двамата все едно разговаряхме на различни езици. Не ми харесва да седя и да бездействам, когато е очевидно, че нещо не е наред. Чувствам се… не точно като хваната в капан, но нещо подобно, и не знам какво да правя.

— И търсиш отговори — обобщава господин Барис.

— Не знам какво търся. — За момент лицето на Тара се сгърчва, сякаш ще избухне в сълзи, но после тя се овладява. — Итън, имаш ли понякога чувството, че през цялото време живееш в някакъв сън?

— Не, не мога да кажа, че е така.

— На мен ми е трудно да направя разлика между сън и действителност — признава гостенката и отново подръпва дантелата на маншетите си. — Не ми харесва да съм на тъмно. И не съм особено склонна да вярвам в невъзможното.

Преди да отвърне, господин Барис сваля очилата си, избърсва стъклата им, задържа ги вдигнати към светлината, за да провери дали не са останали мръсни петна по тях.

— Видял съм твърде много неща, които навремето бих определил като невъзможни или невероятни. Откривам, че вече не разполагам с точно определени параметри. Избрал съм да си върша работата възможно най-добре според собствените си възможности и да оставя другите да си вършат своята.

Той дръпва едно чекмедже на бюрото и след момент изважда отвътре визитка, върху която е написано едно-единствено име. Макар че е обърнато с главата надолу, Тара лесно различава ако не друго, то поне две букви: „А“ и „Х“. Господин Барис взема молив и написва под напечатаното име един адрес в Лондон.

— Не мисля, че през онази първа вечер някой от нас е знаел в какво точно се забърква — казва той. — Ако настояваш да се заровиш още по-дълбоко в нещата, мисля, че този човек е вероятно единственият в състояние да ти помогне, макар да не мога да гарантирам, че ще е много отзивчив.

Господин Барис плъзва визитката по плота на бюрото. Тара я разглежда внимателно, преди да я пъхне в чантата си, сякаш не е напълно сигурна дали е реална.

— Благодаря ти, Итън — казва, без да поглежда към него. — Благодарна съм ти, наистина.

— Няма защо, скъпа моя. Аз… Надявам се, че ще намериш каквото търсиш.

Тара само кимва разсеяно и после двамата се впускат в незначителни разговори, докато часовникът тиктака и отброява следобедните часове, а светлината зад матираните стъкла на прозорците помръква значително. Въпреки че я кани на вечеря, тя отклонява любезно поканата и си тръгва.

Господин Барис се връща отново към хармонията на чертожната си маса, драскащия молив и тиктакащия часовник.

Прага, март, 1894 година

Тази вечер надписът, закачен на портите на Le Cirque des Rêves, е голям. Виси на сплетена кордела, увиваща се около решетките точно над ключалката. Буквите са достатъчно големи, за да бъдат прочетени отдалеч, но въпреки това хората застават точно пред тях, за да ги видят.

„Затворено поради лошото време“ се съобщава с модерно изписани букви, заобиколени от игриво нарисувани сиви облаци.

Хората четат надписа, понякога го препрочитат, после поглеждат към залязващото слънце и ясното виолетово небе, и се почесват по главите. Стоят наоколо и чакат да видят дали надписът няма да бъде махнат и циркът — отворен. Само че вътре не се мярка жива душа и по някое време малката тълпа се разпръсква, за да потърси алтернативни забавления за вечерта.