Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Час по-късно се започва. Дъждът се излива като из ведро, вятърът издува покривите на раираните палатки. Надписът на портите танцува на вятъра, мокър и блестящ.

В другия край на цирка, на едно място в оградата, което не прилича на порта, но въпреки това се отваря, се появява Силия Боуен. Тя излиза от сенките на палатките, потънали в мрак, и застава под дъжда, после с мъка отваря чадъра си. Чадърът е голям, с масивна извита дръжка и щом Силия го отваря, той й предлага достатъчно добра защита от дъжда. Но долната част на роклята й с цвят на вино бързо прогизва от влагата и изглежда почти черна.

Тя стига незабелязано до града, въпреки че в подобен порой едва ли ще привлече вниманието на много хора. Разминава се само с шепа пешеходци по калдъръмените улици, но всеки е скрит под чадъра си.

Силия спира пред ярко осветено кафене, пълно с посетители, въпреки лошото време. Тя добавя чадъра си към колекцията на стойката до вратата.

Има само няколко свободни маси, но празният стол, който привлича вниманието й, се намира до камината, точно срещу Изобел. Девойката седи с чаша чай в ръка, заровила нос в някаква книга.

Силия никога не е била напълно сигурна какво да си мисли за гадателката. Въпреки че вътрешно изпитва недоверие към всеки, чието занимание е да казва на хората онова, което искат да чуят. А и понякога Изобел я гледа също като Цукико — сякаш знае повече, отколкото разкрива.

Но може би това не е необичайно за човек, чиято работа е да предсказва бъдещето на хората.

— Може ли да седна при теб? — пита Силия.

Изобел вдига очи към нея, явно е изненадана, но изненадата й бързо отстъпва място на широка усмивка.

— Разбира се — казва гадателката и слага разделител между двете страници, преди да затвори книгата и да я остави настрана. — Не мога да повярвам, че си излязла в този дъжд. Аз самата бях навън точно преди да завали и реших да изчакам да спре. Трябваше да се срещна с едни хора, но не мисля, че ще дойдат, като се има предвид какво е времето.

— Не ги обвинявам — Силия смъква мокрите си ръкавици. Леко ги изтръсква и те веднага изсъхват. — На улицата сякаш вървиш през река.

— Да не би да искаш да избегнеш партито в чест на лошото време?

— Появих се за малко, преди да изчезна; тази вечер не съм в настроение за партита. Пък и не искам да изпускам възможността да изляза от цирка, за да сменя малко атмосферата — дори и да се удавя заради това.

— И аз понякога обичам да изчезвам — уведомява я Изобел. — Да не би ти да си предизвикала дъжда, за да си вземеш една нощ почивка?

— Не, разбира се — отвръща Силия. — Но ако беше вярно, щях да съм се престарала много.

Докато говори, прогизналата й от дъжда рокля изсъхва, почти черният цвят преминава обратно в наситено виненочервено, макар да не става ясно дали причината за това е весело горящият наблизо огън, или едва доловима трансформация, извършвана от самата нея.

Силия и Изобел започват разговор за времето, за Прага и за книги, не избягват нарочно темата за цирка, но поддържат жива дистанцията от него. За момент са само две обикновени млади жени, седнали на една маса, а не гледачка на карти и илюзионистка — подобна възможност не им се предоставя много често.

Вратата на кафенето се отваря, вътре долита вятър, примесен с дъжд. Посреща го вой на недоволство от страна на клиентите и потракване на чадърите в поставката.

Една раздразнена сервитьорка спира пред масата им и Силия си поръчва ментов чай. Когато сервитьорката изчезва, Силия хвърля продължителен поглед из помещението, оглежда тълпата, сякаш търси някого, но не намира точка, върху която да се фокусира.

— Нещо не е наред ли? — пита я Изобел.

— О, не. Само слабо усещане, че ни наблюдават, но най-вероятно това е само продукт на моето въображение.

— Може някой да те е познал — допуска Изобел.

— Съмнявам се — отвръща Силия, докато продължава да оглежда заобикалящите я лица, без да открива дори един поглед, обърнат в нейната посока. — Хората виждат онова, което искат да видят. Сигурна съм, че това място е имало достатъчно необичайни клиенти, като се има предвид, че циркът е в града. Така за нас е по-лесно да се впишем в обстановката.

— Винаги съм се изненадвала, че когато не съм на работа, никой не ме разпознава — признава Изобел. — През последните няколко вечери съм предсказвала бъдещето на неколцина от присъстващите в тази стая, но никой от тях не ме е погледнал за по-дълго от секунда. Може би не изглеждам толкова мистериозна, когато не съм заобиколена от свещи и кадифе. Или пък обръщат повече внимание на картите, отколкото на мен.