Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Преди да се извърне, Марко улавя погледа на Силия и в очите му се таи смехът от по-рано, после младият мъж отново се превръща в част от фона с такава лекота, с каквато баща й изчезва в сенките.

Следващото ястие пристига и Силия се връща към слушането и наблюдението, като междувременно се опитва да отгатне дали месото, скрито в пухкавото тесто и деликатния винен сос, е всъщност агнешко, или нещо по-екзотично.

В държанието на Тара има нещо, което притеснява Силия. В изражението й се долавя нещо призрачно, което ту се появява, ту изчезва. В един момент участва активно в разговора и смехът й отеква заедно със смеха на сестра й, в следващия изглежда отнесена и гледа втренчено през разтапящите се свещи.

Но изведнъж, когато смехът на Тара прозвучава почти като ридание, Силия осъзнава, че й напомня за майка й.

Поднасянето на десерта слага напълно край на разговорите. Върху всяка чиния е поставен тънък балон от карамел, който трябва да се разчупи, за да се стигне до облаците крем вътре.

След шума от счупването на парчетата захар гостите разбират, че макар карамелените балони да изглеждат еднакви, всеки е с уникален вкус. Следва усърдно подаване на лъжици. И докато някои вкусове лесно могат да бъдат определени като праскови с джинджифил или кокос с къри, други си остават деликатни загадки. Вкусът на десерта на Силия определено е меден, но в него се долавя примес на подправки, които никой не е в състояние да определи.

След вечеря разговорите се пренасят в салона, където са поднесени кафе и бренди. Повечето гости не съзнават, че вече е станало изключително късно, но пък Цукико напомня, че часът е сравнително ранен за момичетата от цирка.

Най-после започват да се сбогуват, всички прегръщат Силия така, сякаш наистина е една от тях, и й отправят покани за чай, докато циркът е в Лондон.

— Благодаря ти — казва тя на жената каучук, когато си тръгват. — Вечерта ми хареса повече, отколкото очаквах.

— Неочакваните удоволствия винаги са най-хубави — отвръща Цукико.

Марко наблюдава през прозореца как гостите се разотиват, зърва за последно Силия, преди девойката да изчезне в нощта.

Той тръгва на обиколка из салона и трапезарията, после слиза в кухнята, за да се увери, че всичко е наред. Персоналът вече си е отишъл. Асистентът загася последните свещи, преди да се изкачи няколко етажа по-горе, за да се види с Чандреш.

— Вечерята беше превъзходна, не мислиш ли? — пита го Чандреш, когато Марко стига до апартамента му, заемащ целия пети етаж; всяка стая е осветена от множество марокански фенери, които хвърлят начупени сенки над луксозните мебели.

— Така е, господине — съгласява се Марко.

— Но за утре нямаме нищо. Или по-точно — за по-късно днес, като се има предвид колко е часът.

— Следобеда имаме планирана среща във връзка с предстоящия сезон на балета.

— А, забравих за това — въздъхва Чандреш. — Отмени я, става ли?

— Разбира се, господине — отвръща Марко, изважда бележника от джоба си и записва искането на шефа си.

— О, и да поръчаш една дузина касетки от онова бренди, което донесе Итън. Прелестно нещо.

Марко кимва и нанася добавката в бележника си.

— Няма да си тръгваш, нали? — пита Чандреш.

— Не, господине — отвръща Марко. — Мислех си, че е твърде късно, за да се прибирам у дома.

— У дома — повтаря Чандреш, сякаш казаното е произнесено на чужд език. — Това тук е също толкова твой дом, колкото и онзи апартамент, който така настояваш да задържиш. Дори повече.

— Ще се постарая да запомня това — обещава Марко.

— Госпожица Боуен е прелестна млада жена, не мислиш ли? — отбелязва Чандреш внезапно, като се обръща да прецени реакцията на асистента си.

Хванат неподготвен, Марко едва успява да измърмори нещо, което се надява да наподобява стандартното му безстрастно съгласие.

— Трябва да я каним винаги когато циркът е в града, за да я опознаем по-добре — многозначително натъртва Чандреш с доволна усмивка.

— Да, господине — Марко се опитва да запази безразличното си изражение. — Това ли е всичко за тази вечер?

Чандреш го отпраща през смях.

Преди да се оттегли в стаите си — апартамент, три пъти по-голям от неговия собствен — Марко тихо се спира в библиотеката.

Известно време стои на същото място, на което преди няколко часа е открил Силия, очите му обхождат внимателно познатите полици с книги и разноцветната стена витраж.

Не може да предположи какво е правила тук.