Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

— Но ако и двамата продължавате да добавяте към своята страна, като всеки път увеличавате тежестта — продължава Изобел, впила поглед в леко поклащащите се везни, — няма ли накрая везните да се счупят?

— Не мисля, че сравнението е много точно — отвръща Марко и везните изчезват.

Изобел гледа намръщено към празното място.

— Колко дълго ще продължи? — пита тя.

— Нямам представа. Искаш ли да си тръгнеш? — добавя Марко и поглежда към приятелката си. Не е сигурен какъв отговор желае да чуе.

— Не. Аз… Аз не искам да си тръгна. Тук ми харесва, наистина. Но също така бих искала да разбера. Може би, ако разбирах по-добре, щях да съм ти от по-голяма полза.

— Достатъчно ми помагаш — отвръща Марко. — Навярно единственото ми предимство пред нея е, че тя не знае кой съм. Може да реагира само на цирка, а аз имам теб на разположение, за да я наблюдаваш.

— Но аз не съм видяла никаква нейна реакция — протестира Изобел. — Тя не споделя с никого. Чете повече от всеки друг, когото съм виждала. Близнаците Мъри я обожават. С мен винаги се е отнасяла много мило. Не съм я улавяла да направи нищо необикновено, освен по време на представление. Ти казваш, че предприема всички тези ходове, а аз никога не съм я виждала да прави каквото и да било. Откъде знаеш, че дървото не е дело на Итън Барис?

— Господин Барис създава впечатляващи чудеса на механиката, но това не е негово творение. Тя обаче е в дъното на създадената от него Въртележка, сигурен съм. Съмнявам се, че дори инженер от ранга на господин Барис е в състояние да накара нарисуван грифон да диша. Това дърво е пуснало корени в земята, живо е, макар да няма листа.

Марко отново насочва вниманието си върху скицата, върховете на пръстите му следват линиите на дървото.

— Пожела ли си нещо? — пита тихо Изобел.

Марко затваря тетрадката, без да отвърне на въпроса й.

— Тя все още ли изнася представленията си на всеки четвърт час? — Той изважда часовник от джоба си.

— Да, но… каниш се да седнеш в палатката и да я гледаш ли? Там едва има място за двайсет души, ще те забележи. Няма ли да сметне присъствието ти тук за странно?

— Дори няма да ме познае — отвръща Марко. Часовникът изчезва от ръката му. — Ще съм ти много благодарен, ако ме уведомиш, когато се появи някоя нова палатка.

Той се обръща да си ходи. Прави го толкова бързо, че пламъците на свещите трепват от движението във въздуха.

— Липсваш ми — казва Изобел, докато той излиза, но признанието й е заглушено от потракването на мънистената завеса, затваряща се зад гърба му.

Момичето дръпва черната мъгла на воала пред лицето си.

В ранните часове на утрото си тръгват и последните й посетители и Изобел изважда тестето с марсилски карти от джоба си. Винаги го носи със себе си, макар че за предсказанията в цирка използва друго, направено специално за случая — в черно и бяло, с оттенъци на сивото.

Измъква една-единствена карта от тестето с марсилските карти. Знае коя е още преди да я е обърнала. Ангелът отпред е само потвърждение на онова, което вече подозира.

Не го връща обратно в купчината.

Лондон, септември, 1891 година

Циркът е близо до Лондон, влакът се прокрадва точно след полунощ, без никой да го усети. Вагоните спират, вратите и коридорите се отделят с плъзгане едни от други, безшумно оформят вериги от помещения без прозорци. Около тях се разгръщат брезентови платна, развити въжета се стягат, платформите се събират сред внимателно спуснатите завеси. (Предполага се, че съществува екип, който се занимава с тази задача, докато артистите разопаковат сандъците си с багаж, макар някои аспекти от транспортирането очевидно да са автоматични. Поне навремето случаят е бил именно такъв, но сега екип не съществува, никакви невидими ръце не местят части от пейзажа, за да ги поставят на точните им места. Вече не е необходимо.)

Палатките са притихнали и тъмни, тъй като циркът няма да е отворен за посетители чак до следващата вечер.

По-голямата част от актьорите прекарват нощта в града, посещават стари приятели и любими кръчми, а Силия Боуен седи сама в апартамента си зад кулисите.

Стаите й са скромни в сравнение с други, скрити зад цирковите палатки, но са пълни с книги и очукани мебели. Върху всяка свободна повърхност весело горят свещи, хвърлят светлина върху клетките със спящи гълъби, висящи сред спускащите се платна на богато оцветените гоблени. Уютно убежище, удобно и тихо.