Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

— Може ли една карамелизирана ябълка?

— Пуканките ми свършиха — оплаква се Уиджит и протяга напред празния плик.

Силия взема пакета и под погледа на близнаците го сгъва на съвсем малки квадратчета, докато накрая хартията изчезва напълно. Децата започват да ръкопляскат, а ръцете на Уиджит вече не са покрити с карамел, въпреки че той не забелязва тази подробност.

За момент Силия се вторачва в децата. Уиджит се опитва да разбере къде е изчезнал пакетът от пуканките, а Попет хвърля замислени погледи към небето.

Идеята не е добра. Тя знае, че идеята не е добра, но ще е по-добре да ги държи близо до себе си, да ги наблюдава по-внимателно, като се вземат предвид обстоятелствата и очевидният им талант.

— Вие двамата искате ли да се научите да правите такива неща? — пита ги Силия.

Уиджит кима незабавно, ентусиазмът му е толкова огромен, че шапката му се изхлузва над очите му. Попет се колебае, но също кимва.

— В такъв случай, когато пораснете още малко, ще започна да ви давам уроци, но това ще трябва да е нашата тайна — предупреждава ги илюзионистката. — Вие двамата можете ли да пазите тайна?

Близнаците кимат едновременно. Уиджит отново трябва да оправя шапката си.

Силия ги повежда обратно към двора, а те я следват щастливо по петите.

Париж, май 1891 година

Завесата от мъниста се разделя на две със звук, подобен на падащ дъжд, и в стаята на гледачката влиза Марко. Изобел веднага отметва воала от лицето си, прозрачната черна коприна се разстила над главата й като мъгла.

— Какво правиш тук? — пита тя.

— Защо не ми каза? — Марко игнорира въпроса й, протяга към нея една отворена тетрадка и на трепкащата светлина Изобел успява да различи черно дърво с голи клони. То няма нищо общо с дърветата, изрисувани в повечето му книжа, това тук е покрито с разтапящи се бели свещи. Около основната рисунка са нахвърляни подробни скици на извити клони, улавящи няколко различни ъгъла.

— Това е Дървото на желанията — обяснява Изобел. — Ново е.

— Знам, че е ново — прекъсва я Марко. — Защо не ми каза за него?

— Нямах време да ти пиша — отвръща Изобел. — А и дори не бях сигурна дали си го направил ти, или не. Приличаше на твое творение. Красиво е с добавените желания под формата на свещи, запалени от предишните и прикрепени към клоните. Нови желания, запалени от стари.

— Нейно е — отвръща Марко простичко и дръпва тетрадката обратно.

— Откъде си сигурен?

Той замълчава, поглежда към рисунката, раздразнен, че не може да възприеме подобаващо красотата й заради набързо нахвърляните скици.

— Усещам го. Сякаш знам, че приближава буря, въздухът около нея се движи. Още щом влязох в палатката го усетих, а покрай самото дърво чувството се засилва. Не съм сигурен, че човек, който не е запознат с подобни възприятия, може да го долови.

— Мислиш ли, че тя чувства по същия начин нещата, които правиш ти? — пита Изобел.

Марко не се е замислял върху тази възможност, но му се струва, че в думите на приятелката му има доза истина. Идеята му изглежда странно приятна.

— Не знам — отвръща кратко.

Изобел отново избутва назад воала, който се смъква пред лицето й.

— Ами — казва тя, — сега поне знаеш за това и можеш да направиш с него каквото си пожелаеш.

— Не става така — обяснява Марко. — Не мога да използвам нищо направено от нея за своя собствена цел. Страните трябва да останат разделени. Да приемем, че играем партия шах — не мога просто така да махна фигурите й от дъската. Единствената ми възможност е да й отвърна с моите фигури, след като тя премести своите.

— Но в такъв случай играта няма край — подхвърля Изобел. — Как е възможно да поставиш един цирк в положение на шах и мат? Няма никаква логика.

— Не е точно като шах — Марко се мъчи да обясни нещо, което най-накрая е започнал сам да разбира, макар да му е трудно да го изрази на глас. Поглежда към масата, където лежат няколко карти с лицето нагоре. Едната привлича вниманието му. — Става дума за следното — казва той и посочва към жената с везните, под чиито крака е изписано La Justice, Справедливост. — То е като везни: едната страна е моята, а другата — нейната.

Между картите на масата се появяват сребърни везни, балансиращи с мъка. Двете им страни са пълни с диаманти, които проблясват на светлината на свещите.

— Значи целта е да наклониш везните в своя полза? — пита Изобел.

Марко кима, без да спира да прелиства тетрадката. Непрекъснато се връща към страницата с дървото.