Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

— Това тук е цирк — възразява Силия. — Трудно е човек да го вземе на сериозно.

— Циркът е само сцена.

— В такъв случай не става дума за игра или предизвикателство, а за изложба.

— Много повече от това е.

— В какъв смисъл? — иска да знае Силия, но баща й само поклаща глава.

— Казал съм ти всички правила, които ти е нужно да знаеш. Предизвикваш границите и ги отместваш толкова, колкото е по силите ти, като използваш цирка за сцена. Доказваш, че си по-добра и по-силна. Правиш всичко възможно да блеснеш над противника си.

— И кога определяш кой от нас блести по-ярко?

— Аз нищо не определям — отвръща Хектор. — Престани да ми задаваш въпроси. Постарай се повече. И спри да работиш с други хора.

Преди Силия да успее да отвърне, баща й изчезва и я оставя сама под блестящите светлини на Въртележката.

В началото информацията, която Марко получава от Изобел, пристига често, но понеже циркът пътува до далечни градове и държави, понякога между писмата й минават седмици и дори — месеци.

Когато най-накрая се появи някое писмо, той дори не сваля палтото си, а бърза да отвори плика.

Прехвърля набързо началните страници, изпълнени с любезни въпроси относно дните, които той самият прекарва в Лондон, и с признания колко много й липсват и Марко, и градът.

Събитията в цирка се докладват прилежно, но с такава буквална прецизност, че момчето не може да си представи богатството на детайлите така, както му се иска. Изобел се плъзга по повърхността на нещата, които намира за скучни, не казва почти нищо за пътуването и за влака, макар Марко да е сигурен, че не е възможно всичко да бъде превозвано с помощта само на един влак.

Чувства остро отдалечеността си от цирка.

И в писмата се казва толкова малко за нея. Изобел дори не изписва името й върху страниците, подхвърля мимоходом нещо за противничката му, наричайки я „илюзионистката“ — предпазна мярка, за която сам бе настоял и за която сега съжалява.

Иска да знае всичко за нея.

Как прекарва времето си, когато няма представления.

Как общува с публиката.

Как обича да пие чая си.

Не може да пита Изобел за тези неща.

Когато й отговаря, настоява тя да му пише възможно най-често. Набляга на това колко много означават писмата й за него.

Взема страниците, изпълнени с нейния почерк, описанията на раирани палатки и на небеса, обсипани със звезди, сгъва ги на птици и ги запраща да летят из празния апартамент.

Появата на нова палатка е такава рядкост, че Силия се замисля дали да не отмени представленията си напълно, за да прекара нощта в изследването й.

Вместо това изчаква, изнася стандартния брой представления, като завършва последното един-два часа преди зазоряване. Едва тогава тръгва по безлюдните алеи, за да открие последната придобивка на цирка.

Табелата обявява „Ледена градина“ и Силия се усмихва на добавения отдолу надпис с дребни букви, в който се поднасят извинения за възможните температурни неудобства.

Въпреки името, тя не е подготвена за онова, което я очаква вътре.

Съдържанието на палатката е точно такова, каквото обещава табелата. Но същевременно е много повече от това.

По стените не се виждат райета, всичко е блестящо и бяло. Не може да придобие реална представа докъде се простира градината, размерът на палатката е скрит зад плачещи върби и виещи се лози.

Самият въздух вътре е вълшебен. Свеж и сладък, той изпълва дробовете на Силия, изпраща тръпка чак до пръстите на краката й — тръпка, която се дължи на нещо повече от предварителното предупреждение за студ.

Докато оглежда наоколо, тя не вижда никакви зрители; обикаля сама покрай дантели, покрити с бледи рози, подминава майсторски изваян тихо бълбукащ фонтан.

Всичко е направено от лед, с изключение на някоя случайна бяла копринена панделка, провесена като гирлянд.

Изпълнена с любопитство, Силия откъсва замръзнал божур от клонката му, стъблото му се прекършва с лекота.

Но листенцата на цветето звънват, посипват се от пръстите й към земята и изчезват сред стръкчетата трева, бяла като слонова кост.

Поглежда обратно към клонката; на мястото на откъснатия цвят вече се е появил нов, същият като предишния.

Силия не може да си представи каква сила и умения са необходими не само за създаването на подобно нещо, но и за поддържането му.

И изгаря от желание да разбере как противникът й е стигнал до идеята. Сигурна е, че всяка идеално структурирана повърхност, всеки детайл — чак до камъчетата, опасващи, подобно на перли, пътеките от двете им страни, трябва да са планирани.