Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Ръбовете й са метални, с черен оттенък, но стените и капакът са от чисто стъкло — така жената каучук се вижда през цялото време, докато се извива и сгъва в тясното пространство. Прави го бавно, превръща всяка минута в част от шоуто, докато тялото и главата й са напълно скрити в кутията и само ръката й остава да стърчи отвън. Гледката от мястото на Бейли е буквално невъзможна — част от крак тук, извивка на рамо там, част от ръка — под стъпало.

Отвън остава само една ръка весело да маха на зрителите, преди да дръпне капака. Той автоматично щраква и кутията без съмнение е плътно затворена, а жената каучук се вижда ясно вътре.

И тогава стъклената кутия със затворената в нея жена бавно се изпълва с бял пушек. Той се провира през микроскопичните местенца, които не са заети от крайници или торс, процежда се между пръстите, опрени в стъклото.

Димът се сгъстява, напълно скрива жената каучук. Сега в кутията се вижда само как белият пушек продължава да се вие на кълбета и да натиска стъклото.

Изведнъж кутията се спуква. Стъклените стени падат встрани, капакът се плъзва долу. В нощния въздух се издигат вълни от дим. Кутията, или по-скоро малката купчина стъкло върху платформата, която допреди миг е била кутия, сега е празна. Жената каучук е изчезнала.

Тълпата чака още няколко мига, но повече нищо не се случва. Последните следи от дим се разтварят в небето, а публиката започва да се разпръсква.

Докато минава покрай платформата, Бейли я оглежда отблизо, за да види дали жената каучук не се е скрила по някакъв начин под нея, но структурата е от солидно дърво и всичко отдолу се забелязва. Акробатката е изчезнала напълно, въпреки ясните доказателства, че е нямало къде да отиде.

Бейли продължава по виещата се алея. Допива си сайдера и намира кош, където да си хвърли чашата. В мига, в който я пуска в потъналия в мрак контейнер, тя сякаш изчезва.

Продължава напред, чете табели, опитва се да реши в коя палатка да влезе. Някои са големи и богато украсени, с дълги описания на съдържанието им.

Но табелата, която привлича погледа му, е по-малка, също като палатката, пред която виси. Виещи се бели букви върху черен фон.

Входът е отворен и опашката от зрители бавно изчезва в палатката на илюзиите. Бейли се присъединява към нея.

Покрай овалните стени на шатрата са поставени черни метални свещници. Вътре няма нищо друго, освен прости дървени столове, наредени в кръг. Едва двайсетина, в редици на две нива, за да е еднакво добра гледката. Бейли си избира място на вътрешния ред, точно срещу входа.

Останалите места се запълват бързо, остават само две: едното е точно до него, от лявата му страна, другото — отсреща.

Бейли веднага забелязва две неща.

Първо, че вече не вижда къде е входът. Мястото, откъдето е влязла публиката, сега изглежда като солидна стена, слива се идеално с останалата част от палатката.

Второ, сега до него седи чернокоса жена, облечена в черно палто. Сигурен е, че жената не е била там, преди входът да изчезне.

После вниманието му престава да се занимава с тези две подробности, тъй като столът отсреща избухва в пламъци.

Паниката настъпва веднага. Онези, които са най-близо до горящия стол, зарязват местата си и се спускат към вратата само за да открият, че такава вече липсва и насреща им се издига единствено здрава стена.

Пламъците постепенно се извиват все по-високо и по-високо, но не се отдалечават от стола, ближат дървото, макар то да не гори.

Бейли отново поглежда към жената, седнала вляво от него, и тя му намига, преди да се изправи и да тръгне към центъра на кръга. Насред паниката тя бавно разкопчава палтото си и го сваля, мята го с деликатен жест към горящия стол.

Онова, което само допреди миг е било дебело вълнено палто, се превръща в парче черна коприна, стелеща се на вълни върху стола. Пламъците изчезват. Остават само няколко кълбенца дим, както и острият мирис на изгоряло дърво, който бавно се трансформира в успокояващ аромат на горяща камина с нотка на канела или карамфил.

Жената в центъра на кръга от столове дръпва обратно черната коприна с драматичен жест и разкрива недокоснатия стол, на който сега са накацали няколко снежнобели гълъба.

Още един подобен жест и черният копринен плат се сгъва сам, превръща се в черен цилиндър. Жената го слага на главата си. Роклята й сякаш е изрязана от нощното небе: черна коприна, обсипана с блестящи бели кристали. Жената се покланя смирено на публиката си.