Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

— Не — отвръща Каролайн, предсказуема като мълчанието по време на вечеря. — Каква детинщина — добавя тя и му хвърля пренебрежителен поглед.

Бейли излиза, без да добави нито дума повече, оставя вятърът да затръшне входната врата зад гърба му.

Слънцето току-що е започнало да залязва и навън има повече хора, отколкото е обичайно за този час на деня; всички са поели в една и съща посока.

Докато върви, вълнението му започва да избледнява. Може би наистина е детинщина. Може би няма да е същото.

Стига до полето, а отвън вече се е насъбрала тълпа. Изпитва облекчение, че мнозина от посетителите са на неговата възраст или далеч по-големи, мяркат се само няколко деца. Подминава две момичета на неговите години и те започват да се кикотят в опит да привлекат вниманието му. Не е сигурен дали да се чувства поласкан от този факт, или не.

Бейли си намира място сред навалицата. Чака, вперил поглед в затворените порти от ковано желязо, и се чуди дали циркът ще е различен от онова, което си спомня.

Някъде дълбоко в съзнанието си се чуди също дали червенокосото момиче е вътре.

Ниските оранжеви лъчи на слънцето обагрят всичко, включително и цирка, пейзажът сякаш пламва в огън, преди светлината да изчезне напълно. Този момент на прехода от пламък към здрач се случва по-бързо, отколкото Бейли е очаквал, и тогава светлинките на цирка започват да проблясват над шатрите. Те изтръгват възклицания от тълпата, но малцина са онези от предните редици, които ахват от изненада, щом масивният надпис над портите започва да примигва и блести. Бейли не може да сдържи усмивката си, когато буквите светват напълно, блясват като спасителен фар: Le Cirque des Rêves.

Макар денят на очакването да е непоносимо бавен, опашката от желаещи да влязат в цирка се движи забележително бързо. Скоро Бейли се озовава пред будката за билети. Виещата се алея, обсипана със звезди, му се струва безкрайна. Той намира пътя си сред мрачните завои, изгарящ от нетърпение да стигне до светлината в края.

Първото, което минава през ума му, щом стига до осветения вътрешен двор, е, че ароматът е същият — на пушек и карамел, и на нещо друго, което не може да определи.

Не е сигурен откъде да започне. Има толкова много палатки, толкова богат избор. Мисли, че може би ще е най-добре да се поразходи наоколо, преди да реши в коя палатка да влезе.

Също така си мисли, че докато обикаля из цирка, може да увеличи шансовете си да се сблъска случайно с червенокосата непозната. Макар да отказва да признае пред себе си, че я търси. Глупаво е да търсиш момиче, което си срещал само веднъж при невероятно странни обстоятелства, и то — преди толкова години. Няма причина да вярва, че тя си го спомня или че ще го познае, а не е сигурен, че и той самият ще я познае, ако трябва да е честен.

Решава да влезе в цирка, да мине през двора с големия огън и да излезе от другата страна, а после да се опита да си проправи път обратно. Планът е не по-лош от всеки друг, а и тълпата отсреща може да не е чак толкова голяма.

Но първо си напомня да си купи горещ сайдер с подправки. Не му отнема много време да открие продавача, който му трябва за тази цел. Над чашата, която си поръчва, се издига пара, напитката се вие на черно-бели мраморни спирали и преди първата си глътка Бейли за момент се запитва, дали вкусът й ще е толкова хубав, колкото си го спомня. Много пъти е превъртал спомена за този вкус в главата си, но въпреки че районът е богат на ябълки, нито един сайдер — със или без подправки — не му е бил толкова вкусен. Поколебава се, преди да отпие миниатюрна глътчица. Оказва се дори по-хубав, отколкото в спомените му.

Избира си алея, по която да тръгне. Между входовете на околните палатки се вижда група хора, струпани край издигната платформа. Върху платформата стои жена, облечена в костюм на черно-бели спирали, очертаващи тялото й. Тя се извива по невероятен начин, едновременно ужасяващ и елегантен. Бейли се спира, за да се присъедини към зрителите, макар да е почти болезнено да гледа.

Жената каучук вдига малък сребрист обръч от земята, завърта го с няколко прости, но впечатляващи движения. Хвърля го към човек от публиката и го подканя да провери дали е твърд. Когато мъжът й го връща, тя провира цялото си тяло през него, като протяга крайниците си в течни, подобни на танц движения.

След обръча в центъра на платформата се появява малка кутия.

Тя не изглежда по-широка или по-дълбока от трийсетина сантиметра, макар в действителност да е малко по-голяма. И въпреки че е впечатляващ фактът, как една напълно пораснала, пък макар и под средния ръст жена, се побира в подобно ограничено пространство, той става още по-впечатляващ, защото кутията е направена от стъкло и е напълно прозрачна.