Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Но след изправянето му лице в лице с опонентката му, отношението му към предизвикателството се променя внезапно, заменя се от нервност и объркване.

Винаги е очаквал, че ще знае какво да прави, когато моментът настъпи. Освен това не му е била чужда и мисълта, че този момент може никога да не дойде, че обещанието за играта цели просто да го мотивира в обучението и нищо повече.

— Значи състезанието ще започне, когато циркът отвори? — пита го Изобел.

Той почти е забравил, че тя е в стаята.

— Предполагам, че така е логично. Не разбирам как ще се състезаваме, когато циркът ще се движи непрекъснато, а аз трябва да стоя в Лондон. Ще се наложи да правя всичко от разстояние.

— Бих могла да отида аз — предлага Изобел.

— Какво? — Марко вдига поглед към нея.

— Каза, че циркът все още има нужда от гледачка, нали? Мога да върша тази работа с моите карти. Не съм гледала на никого, освен на себе си, но ставам все по-добра. Мога да ти пиша писма, когато циркът е далеч. Така поне ще има къде да бъда, ако не мога да съм при теб по време на играта.

— Не съм сигурен, че идеята е добра — отвръща Марко, макар да не може да обясни защо. Никога по-рано не е обмислял възможността да включи Изобел в другите аспекти от живота си, онези извън границите на апартамента му. Държал я е встрани от Чандреш и цирка — както, за да има нещо, което е единствено негово, така и защото по този начин му се е виждало редно, особено след изпълнения с недомлъвки съвет на учителя му по този въпрос.

— Моля те — казва Изобел. — Така ще мога да ти помогна.

Марко се колебае, поглежда надолу към книгата си. Мислите му продължават да са преизпълнени с момичето от театъра.

— По този начин ще си по-близо до цирка — продължава Изобел, — а аз ще имам занимание по време на твоето предизвикателство. Когато свърши, мога да се върна в Лондон.

— Дори не съм сигурен какво ще представлява предизвикателството — отвръща Марко.

— Но си сигурен, че не мога да остана при теб, докато то тече?

Марко въздиша. И по-рано са обсъждали този въпрос — не с големи детайли, но достатъчно подробно, за да се уточнят, че когато играта започне, тя ще трябва да напусне.

— Вече и без това съм прекалено зает с работата си при Чандреш, а ще се наложи да се съсредоточа върху състезанието, без да се… разсейвам — повтаря думите на учителя си от една заповед, скрита под формата на съвет. Не е сигурен кое го притеснява повече: включването на Изобел в играта или отказването от единствената връзка в живота му, която не му е била натрапена.

— По този начин няма да те разсейвам, а ще ти помагам — продължава Изобел. — А ако правилата не позволяват да ти се оказва помощ, само ще ти пиша писма, какво лошо има в това? На мен ми изглежда като идеалното разрешение на проблема.

— Мога да уредя да се срещнеш с Чандреш — подмята Марко.

— Би могъл… да го убедиш да ме наеме, нали? — пита Изобел. — Ако се наложи да бъде убеждаван?

Марко кимва, все още не е сигурен, че идеята е добра, но почти отчаяно се нуждае от някаква стратегия. Тактика, която да използва, за да се справи с новата си конкурентка.

Той прехвърля името й в съзнанието си отново и отново.

— Как се казва дъщерята на Просперо? — любопитства Изобел, сякаш прочела мислите му.

— Боуен. Силия Боуен.

— Красиво име — отбелязва Изобел. — Някакъв проблем с ръката си ли имаш?

Марко поглежда надолу. С изненада забелязва, че държи дясната си ръка в лявата и несъзнателно гали празното място, където някога един пръстен е прогорил кожата му.

— Не — отвръща и взема една тетрадка, за да са заети ръцете му. — Никакъв.

Изобел сякаш приема отговора му, вдига куп книги от пода и ги струпва върху бюрото.

Марко изпитва облекчение, че приятелката му не разполага с нужните способности, за да изличи спомена за пръстена от ума му.

Пристъпвате в осветения вътрешен двор, заобиколен от раирани палатки.

От него тръгват виещи се алеи по целия периметър, вливат се в невиждани мистерии, поръсени с мигащи светлинки.

Из тълпата наоколо кръстосват улични продавачи, предлагат своята стока: закуски с аромат на ванилия и мед, шоколад и канела.

Върху една платформа наблизо се огъва жена каучук, облечена в лъскав костюм, тялото й приема невъзможни форми.

Един жонгльор хвърля високо във въздуха черни, бели и сребърни кълбета, където те сякаш замръзват за миг, преди да паднат обратно в ръцете му. Погълнатите от майсторството му зрители го аплодират.