Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Кутията е малка, месинговите й панти и закопчалки са потъмнели от годините. Увита е в парче зебло, което я предпазва от природните стихии и е добре защитена дори от най-хитрите катерици.

Съдържанието включва назъбено острие от стрела, което бе открил на една поляна, когато беше само на пет. Камък с дупка през средата, който би трябвало да му носи късмет. Черно перо. Блестящ камък, който майка му беше определила като някакъв вид кварц. Монета — първите му джобни пари, които така и не беше похарчил. Кафявата кожена каишка, която беше принадлежала на семейното куче, умряло, когато Бейли беше на девет. Една бяла ръкавица, посивяла от времето и допира с камъните.

И няколко пожълтели и сгънати страници, изписани на ръка.

Щом циркът си тръгна, Бейли описа всеки негов детайл, който бе успял да си спомни, за да не избледнее никога в паметта му. Покритите с шоколад пуканки. Палатката с издигнатите кръгли платформи, върху които големи групи хора изпълняваха трикове с ярък бял огън. Вълшебният трансформиращ се часовник срещу будката за билети — много повече от механизъм, който просто отмерва времето.

Макар да беше описал всеки елемент от цирка с неравния си почерк, не успя да предаде с думи срещата си с червенокосото момиче. Не каза на никого за нея. Беше я търсил с поглед из цирка по време на двете последвали среднощни посещения, но не бе успял да я открие.

После циркът си замина, изчезна така внезапно, както се беше появил — като сън.

И не се върна.

Единственото доказателство, че момичето наистина съществува, а не е продукт на въображението му, е ръкавицата.

Но той повече не отваря кутията. Тя стои, плътно затворена, в хралупата на дървото.

Може би трябва да я изхвърли, но не може да се насили да го стори.

Вероятно ще я остави в дървото и ще позволи на кората да порасне отгоре й и да я запечата вътре завинаги.

Сива съботна сутрин е и Бейли става по-рано от близките си, което не е необичайно. Свършва работата си възможно най-бързо, пъха в торбата си една ябълка и книгата си и се отправя към дървото. По средата на пътя си казва, че може би е трябвало да си вземе шала, но по-късно сигурно ще стане топло. Концентрирайки се върху този успокояващ факт, той подминава най-долните клони, на които е стоял изолиран преди години, подминава и клоните на сестра си и на приятелите й. „Това е клонът на Мили“, мисли си, когато кракът му го докосва. Обзема го чувство на задоволство, щом се изкатерва над клона на Каролайн — дори след всичкото това време. Заобиколен от шумолящите на вятъра листа, Бейли се настанява на любимото си място, ботушите му са близо до хралупата с почти забравените му съкровища.

Най-сетне вдига поглед от книгата си — Бейли е така силно шокиран от гледката под себе си, че за малко не пада от дървото. На поляната са опънати палатки на черни и бели райета.

Лондон, 13 и 14 октомври, 1886 година

Денят на откриването или по-точно — нощта на откриването, е грандиозна. Всичко е планирано до най-малкия детайл и много преди залез-слънце пред портите се струпва огромна тълпа. Когато най-после пускат зрителите вътре, те влизат с широко отворени от почуда очи и докато се движат от палатка към палатка, очите им се разширяват още повече.

Всеки елемент на цирка се смесва с останалите в прекрасно цяло. Номера, които са упражнявани в различни държави на различни континенти, сега се изпълняват в свързани помежду си палатки, а всички те незабележимо се сливат в едно. Всеки костюм, всеки жест, всяка табела на всяка палатка са по-перфектни от предишните.

Самият въздух е идеален — чист, свеж и хладен, пропит с аромати и звуци, които очароват и омагьосват зрител след зрител.

В полунощ огънят е церемониално запален, а по-рано казанът е бил съвсем празен и е приличал просто на най-обикновена скулптура от ковано желязо. Дванайсет циркови артисти влизат тихо в двора и разполагат малки платформи около казана, наподобяващи цифрите на часовник. Точно една минута преди полунощ изваждат блестящи черни лъкове и стрели. Трийсет секунди преди полунощ запалват върховете на стрелите си с малки танцуващи жълти пламъчета. Онези от зрителите, които досега не са ги забелязали, започват да наблюдават удивено. Десет секунди преди полунощ стрелците вдигат лъковете си и се прицелват към разтворената в очакване паст на кования казан. Когато часовникът край портите отброява първия удар от полунощ, първият стрелец пуска своята стрела. Тя изсвистява над тълпата и улучва целта си сред дъжд от искри.