Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

— Не ме е грижа особено много дали ще учиш в Харвард, или не — казва баба му един следобед, макар че Бейли нищо не е споменавал. Като цяло той се опитва да избягва темата, защото мисли, че знае много добре какво е мнението на старицата.

Момчето добавя още една лъжичка захар към чая си и чака възрастната жена да продължи.

— Вярвам, че това ще ти предложи повече възможности — обяснява тя. — Нещо, което бих искала да имаш, дори и родителите ти да не посрещат идеята с огромен ентусиазъм. Знаеш ли защо разреших на дъщеря си да се омъжи за баща ти?

— Не — отвръща Бейли.

Това не е тема, която някога е била обсъждана в негово присъствие, въпреки че веднъж Каролайн му беше съобщила под секрет, че е чула нещо за някакъв скандал. Дори двайсет години по-късно баща им никога не стъпва в къщата на баба им, нито пък тя ги посещава в Конкорд.

— Защото тя и бездруго щеше да избяга с него — отвръща баба му. — Това искаше. Моят избор за нея нямаше да е такъв, но не е редно да се диктува на едно дете какъв избор да направи. Чувала съм те как четеш книги на котките ми. Когато беше на пет години, превърна едно корито в пиратски кораб и се втурна да атакуваш хортензиите в градината ми. Не се опитвай да ме убедиш, че би избрал фермата.

— Имам отговорности — Бейли повтаря думата, която е започнал да мрази.

От устните на баба му се откъсва звук, който може да бъде взет за смях или за покашляне, или за комбинация от двете.

— Преследвай мечтите си, Бейли. Било то Харвард, или нещо напълно различно. Без значение какво казва онзи твой баща, без значение колко високо го казва. Забравя, че някога самият той е бил нечия мечта.

Бейли кима. Баба му се обляга назад и известно време се оплаква от съседите си, без да споменава нито дума повече за баща му или за мечтите му.

Когато Бейли си тръгва, тя добавя:

— Не забравяй какво ти казах.

— Няма — уверява я той.

Не споделя с нея, че има една-единствена мечта и тя е също толкова невероятна, колкото кариерата му на градински пират.

Но продължава редовно и разпалено да спори с баща си.

— Моето мнение има ли изобщо някакво значение? — пита една вечер, преди разговорът да е прераснал в затръшване на врати.

— Не, няма.

— Може би трябва да се откажеш от този спор, Бейли — тихо го съветва майка му, когато баща му излиза от стаята.

Бейли започва да прекарва голяма част от времето си извън къщи.

Часовете в училище не са толкова дълги, колкото му се иска. В началото работи повече, в най-отдалечените краища на овощните градини, избира най-далечната точка от мястото, на което се намира баща му.

После се отдава на дълги разходки през полята, горите и гробищата.

Обикаля около гробовете на философи и поети, автори, чиито творби познава от библиотеката на баба си. Но има още безброй надгробни камъни, върху които са гравирани непознати за него имена, голяма част изличени от времето и вятъра, а собствениците им — отдавна забравени.

Върви безцелно, но мястото, на което се озовава най-често, е онзи стар дъб, на който толкова често е седял с Каролайн и приятелите й.

Сега, когато е по-висок, му е по-лесно да достигне клоните му и Бейли без проблем се изкачва чак до върха. Достатъчно зашумено е, за да се чувства изолиран, но и достатъчно светло, за да може да чете, ако си е взел книга — което скоро се превръща в част от рутината му.

Чете история, митология, приказки, чуди се защо само момичетата ги избавят от техния скучен фермерски живот разни рицари, принцове или вълци. Струва му се нечестно, че самият той няма подобна приказна възможност. А не е в позиция да спаси сам себе си.

През часовете, които прекарва в наблюдение на безцелно шляещите се из ливадите овце, дори му се приисква някой да дойде и да го отведе, но изричането на желания пред овце е също толкова безрезултатно, колкото и изричането им пред падащи звезди.

Опитва се да убеди сам себе си, че животът му не е съвсем лош. Няма нищо лошо в това да си фермер.

Но въпреки всичко недоволството му си остава. Дори пръстта под краката му е незадоволителна за обувките му.

Така че продължава да търси спасение в дървото си.

За да го направи свое, той дори стига дотам, че да премести старата дървена кутия, в която държи най-ценните си притежания, от стандартното й скривалище под една разхлабена дъска на пода под леглото му, и да я пъхне в една хралупа в дъба — достатъчно плитка, за да не може да бъде наречена дупка, но достатъчно защитена, за да послужи за целта.