Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

— Не те смятах за човек, който се плаши лесно, Марко — извиква след него Чандреш, но младежът не се обръща.

Марко любезно отпраща чакащите илюзионисти, обяснява им, че позицията вече е заета, и им благодари за отделеното време. Никой не забелязва как треперят ръцете му, нито колко здраво е стиснал писалката, та чак кокалчетата на пръстите му са побелели. Нито виждат как писалката се счупва на две в юмрука му и по китката му потича черно мастило.

След като илюзионистите си тръгват, Марко събира нещата си, избърсва мастилото в черното си сако. Преди да излезе от театъра, слага цилиндъра на главата си.

С всяка стъпка притеснението му става по-видимо. Хората от оживения тротоар се отместват от пътя му.

Той стига до апартамента си, пуска чантата си на пода и с тежка въздишка се обляга на вратата.

— Какво има? — пита го Изобел от стола до угасналата камина.

Момичето скрива в джоба си плетеницата, която плете; мръщи се, защото знае, че ще трябва да я разплете цялата и да започне отново, тъй като концентрацията й е нарушена. С тази част изпитва най-големи затруднения — с концентрацията и фокусирането.

Но засега изоставя заниманието си и наблюдава как Марко прекосява стаята, за да стигне до етажерките с книги.

— Знам кой е опонентът ми — казва той, измъква огромен куп книги от полиците и ги разпръсква хаотично по масите, като струпва няколко разхвърляни на купчинки по пода. Останалите на етажерките се свличат, някои дори падат, но Марко сякаш не забелязва.

— Да не е японката, към която изпитваше такова голямо любопитство? — пита Изобел, без да откъсва поглед от хаоса, в който пада цялата безупречна система от записки на приятеля й. В апартамента винаги цари идеален ред и този внезапен безпорядък я притеснява.

— Не — отвръща Марко, а пръстите му прелистват страниците. — Дъщерята на Просперо е.

Изобел вдига саксията с теменужки, съборена от падащите книги, и я връща обратно на полицата.

— Просперо ли? Магьосника? Онзи, когото видя в Париж?

Марко кимва.

— Не знаех, че има дъщеря — добавя тя.

— Аз самият нямах ни най-малка представа — обяснява Марко, оставя една книга настрана и хваща друга. — Чандреш я нае за илюзионистка в цирка.

— Наистина ли? — възкликва Изобел, но Марко не отговаря. — Значи, тя ще прави онова, което ми каза, че е правел и баща й — истински магии, скрити под формата на сценични илюзии. Направи ли го по време на прослушването?

— Да — кимва Марко, без да вдига поглед от книгата си.

— Трябва да е много добра.

— Прекалено добра е — поправя я той, издърпва друга полица книги от местата им и ги пренася до масата; теменужките отново се превръщат в невинна жертва. — Това може да се окаже изключително голям проблем — измърморва той сякаш на себе си.

Купчина тетрадки литват към пода, страниците им прошумоляват подобно на крила на птици.

Изобел отново вдига теменужките и ги поставя в другия край на стаята.

— Тя знае ли кой си?

— Не мисля.

— Това означава ли, че циркът е част от предизвикателството? — пита Изобел.

Марко спира да прелиства страниците и я поглежда.

— Трябва да е така — казва, преди отново да насочи вниманието си към книгата. — По всяка вероятност съм изпратен да работя за Чандреш именно за да бъда въвлечен в тази работа. Циркът е сцената.

— Това добре ли е? — пита пак Изобел, но Марко мълчи, погълнат отново от морето от хартия и мастило.

Пръстите на едната му ръка си играят с ръкава на другата. Белият му маншет е изцапан с черно мастило.

— Тя промени материята — мърмори той на себе си. — Как го направи?

Изобел пренася купчина от изоставените книги до бюрото, където лежи тестето й с марсилските карти. Тя поглежда към Марко, който е напълно погълнат от една книга. Тихо разпръсква картите в дълга редица.

Изтегля една карта, без да откъсва очи от него. Обръща я върху бюрото и поглежда към нея.

Един мъж стои между две жени, херувимче с лък и стрела се рее над главите на тримата. L’Amoureux. Любовниците.

— Тя красива ли е? — пита Изобел.

Марко мълчи.

Изобел изтегля друга карта от редицата и я поставя върху първата. La Maison Dieu. Домът на Бог.

Тя се мръщи на картинката на срутващата се кула и падащата фигура. Връща обратно двете карти в тестето и го събира на правилна купчинка.

— По-силна ли е от теб?

Марко отново нищо не казва, прелиства страниците на една тетрадка.

В продължение на години се е чувствал добре подготвен. Упражненията с Изобел са извадили на показ превъзходството му, дали са му възможност да подобри някои аспекти от илюзиите си до такава степен, че дори тя, която е запозната с тях, невинаги може да разбере кое е реално и кое — не.